Джон Коннолли - Ангелите на гнева

Мариел погледна към Ърни Скъли, който сви рамене.

— Най-добре му кажи, Мари — каза той. — След всичко, което вече му разказа, няма да се учуди чак толкова.

— Не някой — каза тя. — Според баща ми го е направила гората. Каза, че дърветата се канели да погълнат самолета.

Никога не биха открили самолета, ако не бил онзи елен; еленът и най-лошият изстрел в живота на Пол Скъли.

Малцина можели да се мерят със Скъли в лова с лък. Харлан Ветърс не познавал друг такъв човек. Още като момче се бил отличил в стрелбата с лък и според Харлан с малко професионална подготовка Пол можел да стигне до олимпийските игри. Той притежавал вроден талант и лъкът бил нещо като продължение на ръката му, на самия него. Ала точната му стрелба не била самоцел. Макар да обичал лова, той никога не убивал нещо, което не става за ядене, и винаги се стремял да умъртви жертвата си възможно най-безболезнено. Харлан споделял този принцип и затова предпочитал пушката; просто не го бивало с лъка. По време на сезона за лов с лък той само придружавал приятеля си като зрител, колкото да се наслади на уменията му, но никога не се изкушавал да участва.

Ала с напредването на възрастта Пол започнал да предпочита пушката пред лъка. Той имал артрит в дясното рамо, пък и на няколко други места. Все повтарял, че единствената важна част от тялото му, където няма артрит, била тъкмо тази, където малко повече вдървеност не би била излишна, стига само милостивият Господ да се вслушвал в подобни молитви. Но наблюденията на Пол показвали, че милостивият Господ вероятно си има по-належащи проблеми от мъжката еректилна дисфункция.

И така, от двамата Пол бил по-изкусен с лъка, а Харлан — с пушката. Години по-късно Харлан все казвал, че да бил стрелял пръв по елена, цялата тая работа, за добро или зло, нямало да се случи.

В много отношения двамата мъже били пълни противоположности. Харлан бил мек и сдържан, а също така целеустремен и придирчив, за разлика от гръмогласния си приятел, който често бил отегчен и разсеян. Харлан бил сух и жилав, поради което пияниците и глупаците често правели грешката да подценят силата му, а само силен мъж би могъл да пренесе полуприпаднало от мъка момче през много мили пресечен заснежен терен, без нито веднъж да се препъне или да изпъшка, при това вече прехвърлил седемдесетте. Пол Скъли бил закръглен, но под тлъстините се криели здрави мускули, които го правели забележително бърз за едър човек. За онези, които ги познавали, двамата били просто чудаци, чиито различия се допълвали като съседни парчета от пъзел. Приятелството им обаче било по-сложно, а общите им интереси туширали различията им, както често се случва със стари приятели, а случело ли се някой да каже по-остра дума, тя бързо бивала простена. Имали сходни виждания за света, за хората и за човешките взаимоотношения. Докато Харлан Ветърс носел Барни Шор на гръб, преди най-сетне да долови светлината от фенерчетата и виковете на спасителния отряд, той чувствал духа на своя приятел до себе си — едно невидимо присъствие, което ги пазело, а може би и държало горското момиче на разстояние.

Защото, докато Барни Шор разказвал за нея, Харлан доловил движещата се сянка отдясно, един смътен силует през сипещия се сняг, сякаш самото споменаване на момичето го било привлякло към тях. Той обаче се побоял да погледне нататък, защото се притеснявал, че точно това искало момичето и защото, погледнел ли, можел да се спъне, а спънел ли се, можел да рухне, а рухнел ли, тя щяла да ги връхлети и старецът и момчето щели да останат завинаги в неин плен. Тогава той призовал стария си приятел. Никой не може да каже дали Пол наистина се притекъл на помощ, или само се привидял на Харлан, за да му вдъхне спокойствие и воля. Харлан знаел само, че почувствал някаква утеха и тъмната сянка, която ги следвала през гората, се оттеглила с нещо като разочарован стон или пък натежалият сняг се изсипал от някакъв клон и тя изчезнала.

Докато лежал на смъртния си одър, Харлан се питал дали момичето го било запомнило, дали го било запомнило още първия път, в онзи ден с елена, в онзи ден със самолета…

Потеглили късно. Пикапът на Харлан му правел проблеми, а този на Пол бил на ремонт. Почти се били отказали, но времето било разкошно, а и всичко било подготвено: дрехите — якета „Улрич“, вълнени панталони „Ренис“, долното бельо от едно парче, което държи топло дори когато човек се измокри — всичко било прибрано за през нощта в здраво завързани торби с кедрови стърготини, които премахват човешката миризма. На сутринта се въздържали от бекона и наденичките, предпочитайки за закуска овесена каша. Храната била прибрана в плътно затворени кутии, имали по една бутилка, в която да пикаят, и по един термос, от който да пият. („Не е добре да ги обърка човек“, казвал Пол, а Харлан пестеливо се засмивал.)