Джон Коннолли - Ангелите на гнева

— Тя е истинска, нали?

— Не знам дали това е най-точната дума. Предполагам, че не можеш да я докоснеш или да я помиришеш, или да почувстваш дъха й върху лицето си. Не мисля, че стъпките й оставят следи в снега или че клоните оставят смола върху кожата й. Но ако я бе послушал и бе тръгнал подире й, аз нямаше да те намеря и никой не би могъл да те намери, жив или мъртъв. Постъпил си много правилно, като не си я последвал. Ти си добро, смело момче. Баща ти би се гордял с теб.

Харлан усетил конвулсиите на ридаещото дете. Едва сега за първи път то се разплакало. Това е добре, помислил си Харлан. Колкото по-късно идват сълзите, толкова по-тежка е мъката.

— Ще намерите ли и татко? — казало момчето. — Ще го доведете ли у дома? Не искам да остане в гората. Не искам да остане при момичето.

— Да — казал Харлан. — Ще го намеря и ще можеш да се сбогуваш с него.

И спазил обещанието си.

По онова време Харлан вече бил прехвърлил седемдесетте и можел да изкара още някоя година, но силата му вече не била същата, въпреки че именно той, а не някой друг, открил Барни Шор. Възрастта си казвала думата, а към нея се прибавили и преживените загуби. Жена му Анджелин си отишла от жесток заговор между Паркинсон и Алцхаймер само година преди случката с Барни Шор. Обичал я така, както само съпруг може да обича жена си — с цялата си душа.

Загубата на жена му била единият от двата удара, които Харлан понесъл за по-малко от година време. Скоро след кончината й Пол Скъли, най-старият и близък приятел на Харлан, седнал на едно ведро под навеса за дърва в задния двор на къщата си, захапал дулото на пушката и дръпнал спусъка. Ракът отдавна го разяждал. Той сложил край на този процес, както неведнъж се бил заканвал, че ще направи. Същия ден двамата пили по бира отвън на чамовата маса до навеса, слънцето залязвало зад дърветата в най-красивата вечер, която Харлан помнел от години. Отдали се на спомени, Пол изглеждал спокоен и примирен и така Харлан разбрал, че краят е близо. Но не споменал нищо. Двамата просто си стиснали ръцете и Харлан казал, че ще се видят скоро, а Пол отронил „Да, непременно“ и това било всичко.

И макар да приказвали за най-различни неща в онези последни часове, за едно нещо не станало дума, един спомен останал недокоснат. Още преди години се били разбрали да не отварят дума за това, освен ако не е крайно наложително, но то останало да виси помежду им до последния им час заедно, докато слънцето ги къпело в сиянието си като обещание за прошка от бог, в когото никой от двамата не вярвал.

И така, на смъртния си одър, в сетния си ден и час, Харлан Ветърс привикал сина си и дъщеря си, гората чакала, стаена, богът на дърветата вървял през шубрака, идвал да прибере най-сетне стареца, а старецът се обърнал към децата си и рекъл:

— Преди много време във Великата северна гора двамата с Пол Скъли намерихме един самолет…

Есента си отиваше заедно с тънките бели ивици на облаците, опънати в небето като копринени шалчета, носени от вятъра. Наближаваше Денят на благодарността, макар годината да не бе донесла особени поводи за благодарност. Хората, които срещах по улиците на Портланд, разказваха как са се хванали на втора работа, за да могат да свързват двата края, как вече готвят с най-евтиното месо, как са изхарчили и последните пари, кътани за черни дни. Слушаха обясненията на политиците за това как решението на проблема е да направят богатите още по-богати, за да увеличат трохите от тяхната трапеза, падащи в устата на бедните, и колкото и несправедливо да беше това, някои се питаха дали все пак не е по-добре, отколкото да останат съвсем без трохи.

По търговската улица все още щъкаха туристи. Зад тях, отвъд доковете и складовете, се виждаше, неправдоподобно грамаден, туристическият кораб с нос, опрян в крайбрежните сгради, закотвен в невидимата вода, така че от улицата приличаше на изоставен съд, изхвърлен от цунами.

Навътре от брега туристите постепенно оредяваха, а в бара „Голямата изчезнала мечка“ ги нямаше никакви, поне в късния следобед. Клиентелата на „Мечката“ в онзи ден се ограничаваше до немногобройния, но постоянен поток от местни хора, благодарение на които баровете не удрят катинара дори в най-мъртвата част от сезона, и докато дневната светлина гаснеше, а синевата помръкваше, „Мечката“ се подготвяше за меката, топла атмосфера с приглушени разговори и тиха музика, с дискретно осветени маси за интимни и приятелски срещи, но и с такива, на които се водят по-мрачни беседи.