Джон Коннолли - Ангелите на гнева

Гордън Уолш седеше в ъгъла и слушаше.

Тъкмо Уолш поиска повече информация за Лиат, когато установиха връзката й със събитията. Казах му, че тя е експерт по авиационна история, което тя потвърди впоследствие, когато я попитаха. Уолш не желаеше да разпитва глухоням човек по въпроси, от които не разбираше, и остави нещата така. Все пак преди да си тръгне от Фолс Енд, той ми обясни, че живот и здраве, очаквал един ден да чуе от мен по-пълен вариант на събитията от този, който им бях предложил.

Когато разследващите стигнаха до частната клиника, в която лекуваха адвоката Елдрич, се оказа, че той е бил изписан за домашно лечение и бил поверен на човек, който се представил като негов син, но вече нямало и следа от тях. Впоследствие се оказа, че разрушената сграда, в която се бе помещавала кантората му, се водеше собственост на двамата старци, които държаха заложната къща в съседство, а споразумението с наемателите им се крепяло на едно ръкостискане и нищо повече. Повредената сграда бе съборена след няколко седмици, а застрахователното обезщетение отиде у Брата и Сестрата.

Един месец след тези събития Епстайн дойде да ме види. Придружаваха го Лиат и един от онези сякаш взаимно заменими млади рицари, на които разчиташе за сигурността си. Двамата с Епстайн вървяхме покрай океана при Фери Бийч, а Лиат и спътникът й ни наблюдаваха от разстояние.

— Защо унищожихте списъка? — попита накрая Епстайн.

— Вие какво бихте направили? — отвърнах.

— Бих разследвал, проучвал.

— Убивал?

Той вдигна рамене.

— Може би.

— С предупреждение или без?

Той отново сви рамене.

— Понякога превантивните действия са необходими.

— Ето затова го унищожих — казах.

— В подходящи ръце той можеше да бъде много полезен.

— В подходящи ръце — повторих.

— Разбрах, че с действията си сте изложили живота на Лиат на опасност. Колекционера е заплашил да я убие, ако не получи списъка.

— Нямаше да я убие.

— Не знам откъде сте толкова сигурен.

— Той има свой морален кодекс, който може да е извратен, но все пак е кодекс. Не би я убил заради нещо, което аз съм направил — би могъл да я убие само заради нещо, което тя самата е извършила. Не вярвам тя да се е провинила в нещо, което би предизвикало Колекционера да я атакува.

— Ще се опитам да й обясня тази тънкост. Страхувам се, че ако вие се опитате да сторите това, ще ви застреля.

Стигнахме края на плажа и се обърнахме. Слънцето вече залязваше, когато се обърнахме на север и вятърът облъхна лицата ни с дъха на зима.

— Какво е правел Малфас там според вас? — каза Епстайн. — Лиат разказа за някакъв олтар, нещо като светилище.

— На Малфас му бе така сцепена главата, че приличаше на закачалка — казах. — Мозъкът му е бил напълно увреден. Мислите ли, че въобще е знаел какво прави?

— Определено е имал някаква цел. Лиат каза, че олтарът му е гледал на север. Северно ориентиран олтар в северен щат. Та на север не остава почти нищо освен сняг и лед, къде е тогава обектът на преклонението му?

Изминахме в мълчание разстоянието обратно до паркинга.

— Тук е север — каза Епстайн, докато младият му бодигард палеше колата, а Лиат стоеше до една от задните врати, изчаквайки Епстайн да се качи. — Този район. Тук самолети падат и после потъват в земята. Пристигат убийци и на свой ред умират. Тъмни ангели разтварят криле над земята и биват погубени от своите врагове. Вие също сте тук. По-рано си мислех, че те идват тук заради вас, но изглежда, съм грешал. Има нещо друго. Това нещо е повикало Малфас и това нещо се е опитало да скрие самолета. То ги е призовало дори да не са разбирали гласа му. Така смята Лиат, така смятам вече и аз.

Стиснахме си ръцете.

— Жалко за списъка — каза Епстайн и докато дясната му ръка стискаше здраво моята, той постави и лявата си върху двете и очите му изпитателно разгледаха лицето ми за потвърждение на онова, което подозираше: че каквото и да е било съдържанието на чантата, потънала във вира, списъкът не е бил част от него. — Изпратих моите хора да претърсят вира, но без успех. Този воден басейн се оказа много дълбок. Да се надяваме, че списъкът е на сигурно място.

— По-сигурно от това няма накъде — отвърнах.

И си тръгнаха. Обърнах се на север, сякаш от мястото, на което стоях, можех да видя далече и дълбоко навътре, чак до мрака на Великата северна гора.

На гората и на онова, което лежеше погребано под нея.

Погребано и притихнало в очакване.