Джон Коннолли - Ангелите на гнева

Зърна някакво движение: черен или зелен проблясък, като изгорен лист хартия, понесен от вятъра. Опита се да си спомни дали някой от онези при самолета бе облечен в черно и реши, че не. Въпреки това почувства опасността: гласът му говореше тъкмо това. Дясната му ръка опипа почвата около него и напипа камък с размера на юмрук. То го стисна. Щеше да получи само една възможност да го използва и трябваше да се възползва от нея. Ако уцелеше преследвача си в главата, ефектът щеше да му даде време да нападне. Щеше да използва същия камък, за да го пребие или да я пребие до смърт.

Отново движение, този път по-близо. Фигурата беше дребна, съвсем малко по-висока от него самия. Момчето бе озадачено. Възможно ли бе да е някакво животно, може би дори тъмен вълк? Имаше ли вълци в тези гори? То не знаеше. Мисълта да бъде нападнат от месоядно животно го плашеше повече от опасността, която крие което и да било човешко същество. То се страхуваше от безумния глад, от зъби, които разкъсват плътта му, и нокти, които раздират кожата му. Страхуваше се да бъда изядено.

Момичето се показа иззад едно дърво на три метра зад него. Той така и не разбра как се е придвижила толкова бързо, без да я забележи, но реагира мигновено, като запрати камъка, и със задоволство забеляза, че я уцели над дясното око, което я накара да залитне, но не и да падне. Той се приготви да я нападне, но жуженето в главата му се усили до оглушителен вой и той забеляза, че от главата на момичето не тече кръв. Ясно виждаше къде бе попаднал камъкът, защото кожата бе охлузена, но освен първоначалната изненада момичето, изглежда, не бе почувствало никаква болка. Дори не изглеждаше ядосана. Тя просто се взря в момчето и тихо го повика с ръка, мърдайки кривия, почернял показалец с липсващ нокът.

Безумният глад, от който момчето се страхуваше, се показваше сега в друга, още по-ужасна форма. Това не беше истинско дете, както и той самият не бе дете: това бе самота и страх, омраза и болка, омесени във формата на малко момиче. Момчето си помисли, че ако я разрежеше, от вътрешностите й щяха да изпълзят хапещи буболечки и отровни змии. Тя не бе нито добра, нито зла, и затова бе отвъд властта на момчето и неговите подобни, отвъд властта дори на самия Бог на осите. Тя бе чистата нужда.

Той се отдръпна назад и тя не го последва, а само продължи да го вика с пръст, сякаш сигурна, че накрая той ще я последва, но той нямаше намерение да се поддаде. Момчето, във всичките си превъплъщения, бе преживяло много заплахи и бе разбрало природата на повечето същества. Тук той виждаше един вързан звяр. Тя бе като куче на верига, което може да обикаля определен периметър, но все пак е ограничено. Ако успееше да излезе от границите на нейната територия, щеше да бъде в безопасност.

Той се обърна и побягна, отново без да внимава за посоката, стремейки се единствено да увеличи разстоянието между момичето и себе си. Вече се стъмваше и той искаше да й избяга, преди да е паднала нощта. Тя отново се спусна, без да изостава, една неясна сянка между дърветата. Той започна да се задъхва. Не беше много здрав, никога не бе се радвал на добро здраве и макар да бе в състояние да прояви огромна сила, когато се наложеше, това бяха само кратки пориви. За него продължителните преследвания, независимо дали като дивеч, или като ловец, бяха анатема. Отстрани в ребрата го проряза болка, а мехурът на шията му пулсираше яростно. Нямаше да издържи дълго на това темпо. Той спря да си поеме дъх, облегнат на едно дърво, и видя светлата сянка на момичето да продължава на север и после да спира. Тя започна да се оглежда и той се хвърли на земята. Нима тя не виждаше добре в тъмното? Той я наблюдаваше как бавно се връща по стъпките си, въртейки глава наляво и надясно, търсейки да долови някакво движение. Постепенно се приближаваше към него. Ако станеше, тя щеше да го нападне. Ако останеше да лежи там, щеше да го намери. Беше в капан.

Дървото зад него бе огромно и старо, корените му бяха дебели колкото тялото на момчето, кривите му голи клони се протягаха като сковани от артрит. В основата на дънера имаше хралупа, в която може би живееше невестулка или друг дребен бозайник. До нея лежеше счупен клон, около метър дълъг. Беше дебел колкото ръката му и остър от единия край. Момчето лекичко отстъпи назад, докато краката му се вмъкнаха в хралупата. Беше тясна, но щеше да успее да се вмъкне. Вмъкнеше ли се, щеше да се скрие от нея, а намереше ли го, можеше да я отблъсне с пръчката. Ударът на камъка не я бе спрял, но тя очевидно бе изпитала силата му. Пръчката щеше да е достатъчно средство да я боде и да я държи на разстояние. Момчето знаеше само, че повече не може да тича и тук ще трябва да спре и да се отбранява.