Джон Коннолли - Ангелите на гнева

Но не само той падна. Джаки ме извика по име и аз се обърнах, за да видя Лиат сгърчена от болка на земята, със стрела, забита в лявото й рамо. Докато се осъзнаем, момчето избяга зад самолета и се скри в гората.

Джаки и Луис изправиха Лиат да седне, а Ейнджъл я прегледа.

— Минала е през нея — каза той. — Чупим я, вадим я и правим превръзка, докато я закараме в болница.

Видях трите остриета на стрелата да се подават над плешката й. Раната беше лоша. Тези стрели са създадени да нанасят максимални поражения. Лиат се тресеше от шока, но все пак успя да посочи с дясната си ръка към самолета.

— Влизам в самолета — казах. — Колкото по-скоро намерим проклетия списък, толкова по-скоро ще се махнем оттук.

— А детето? — попита Ейнджъл.

— Това не беше дете — казах.

Погледнах Луис.

— Върви след него — наредих му. — Хвани го жив.

Луис кимна и тръгна с мен, а аз се спуснах към самолета.

— Това нещо на гушата му — каза той.

— Е?

— Беше същото като на Брайтуел.

— Това е Брайтуел — казах. — Помни: не го убивай.

Луис остави пушката и извади пистолета.

— Мразя тези задачки — тросна се той.

Джаки Гарнър изведнъж се дръпна от Ейнджъл и Лиат и започна да оглежда гората в южна посока с вдигната пушка.

— Сега пък какво? — каза Луис.

Ейнджъл подвикна към нас:

— Каза, че е видял някого в гората.

— Да намерим списъка — предложи Луис. — Ще го погледна, а след това ще тръгна след детето или каквото там казваш, че е.

Самолетът бе потънал толкова дълбоко, че всъщност слязох вътре в него, но едва след като срязах част от увивните растения, които бяха обхванали вратата, все още отворена през всичките години, откакто Ветърс и Скъли за пръв път бяха успели да я открехнат. Вътре беше тъмно, прозорците бяха затулени от шубрака, и аз чух как нещо избяга в задната част на самолета и се втурна навън в гората през невидим отвор. Включих фенерчето и започнах да търся кожената чанта, която Харлан Ветърс бе описал на дъщеря си. Тя беше там, а пачката печатни листове си стоеше невредима в пластмасовия джоб. Около чантата бяха разхвърляни пластмасови подносчета, кутии от сода и чифт обувки. Придвижих се към задната част, откъдето се процеждаше светлина. Самолетът лежеше под лек ъгъл, с нос към небето и със задница, потънала в земята, но това, което ми се бе сторило част от корпуса, се оказа парче плат, закачено за метала. Вероятно оттук Малфас бе влизал и излизал.

— Чарли? — обади се гласът на Луис. — Май трябва да дойдеш насам.

— Идвам — казах.

— Побързай.

Проговори и друг глас, който добре познавах.

— И ако имате пистолет, мистър Паркър, съветвам ви да го хвърлите преди това. Искам да се появите с вдигнати ръце. Ако видя, че сте въоръжен, ще се лее кръв.

Послушах го. Излязох от самолета с вдигнати ръце, чанта за документи през лявото рамо и пълна готовност за среща с Колекционера.

Схванах картинката веднага щом излязох от самолета: бледата Лиат седеше облегната на едно дърво, а лявата й ръка висеше безпомощно до нея; Ейнджъл и Луис стояха на полянката под мен, на шест метра един от друг, насочили оръжията си към малкото възвишение отвъд вонящия черен вир.

Там, частично скрит от ствола на едно дърво, стоеше Колекционера, а вятърът развяваше пешовете на палтото му зад него като криле, но почти не помръдваше мазната му коса. Той не се бе облякъл по-различно за този поход, отколкото за разходка в парка: тъмни панталони, износени обувки, не много чиста бяла риза, закопчана до врата, черно сако и връхно палто.

Джаки Гарнър бе коленичил пред него. Около врата му имаше странна метална намотка със сребристи неща по нея, които блестяха на последните лъчи на слънцето. Чак когато се приближих, различих ясно формата им. Намотката бе цялата накичена с бръснарски ножчета и рибарски кукички: и най-малкото движение от страна на Джаки или на човека зад него щеше да среже гърлото му. Тялото на Джаки не позволяваше прицел в малкото видима част от Колекционера: половината от лицето му и дясната му ръка, стиснала пистолет с дуло, насочено в главата на Джаки, докато очите му шареха между Ейнджъл и Луис. Когато излязох, очите му се преместиха върху мен, но дори от това разстояние забелязах в тях нещо ново. В миналото тяхната студенина и враждебност бяха смекчени от някакво иронично отношение към света и житейските чудатости, и към мрачното му занятие на палач. Това бе аспект от неговата лудост, който му придаваше известна човечност, която инак би му липсвала. Без тази особеност очите му се бяха превърнали в прозорци към празната, безмилостна вселена, в чийто вакуум всички неща бяха или мъртви, или умиращи. Това бе Косачът от плът и кръв, същество без капчица милост.