Джон Коннолли - Ангелите на гнева

— Само да си мръднал, и ще те очистя — каза той, но нещо друго мръдна. — Рей видя вдясно как Дарина Флорес стана на крака и се запъти към стария смърч, зад който Рей бе зърнал нападателя им. Тя го викаше по име.

— Малфас! — извика тя. — Малфас!

Момчето изпълзя назад от Рей. Щом се отдалечи достатъчно, то се изправи на крака и последва жената, а от устата му продължаваше да тече кръв. Не погледна назад.

Точно тогава Рей взе своето решение. Той смъкна оранжевата жилетка и побягна.

Все още бяхме във форта, когато първите звуци от стрелбата стигнаха до нас. Доколкото можехме да определим, идваха от запад. Компасите бяха спрели да работят малко преди да пристигнем и сега непрекъснато се колебаеха накъде да завъртят стрелките си.

Обясних на Лиат, че чуваме изстрели, и отидохме при Джаки пред форта.

— Какво мислиш? — попитах Луис.

— Ловци?

— Това беше много усилена стрелба и част от нея бе от пистолет.

— Искаш ли да се включиш в чужда стрелба?

— Не особено. Просто се питах кой стреля и по какво?

Почакахме. Стрелбата престана. Стори ми се, че чувам зов на птица, но такава птица не познавах. Ейнджъл се досети какво е.

— Това е женски глас — каза.

Спогледахме се. Вдигнах рамене.

— Влизаме в играта — казах.

Рей Рей нямаше представа накъде тича или в каква посока. Слънцето не се виждаше и той се поддаваше на паниката. Все очакваше ужасната болка от триостра стрела, пронизваща плътта му, но тя все не идваше. Той стигна до един повален дъб и се хвърли зад него, за да си поеме дъх и да се ориентира. Наблюдаваше гората. Тя бе съвсем тиха. Никакво движение зад него, никаква обезобразена глава, никакъв опънат лък, готов да изстреля стрела към него. Той все още разполагаше с пушка с трийсетина патрона, както и с пистолет. Имаше вода и храна, но не и компас. Огледа дърветата наоколо и се опита да се ориентира по мъха, който растеше по тях — според горските легенди той растеше по-гъст откъм север, но в момента му изглеждаше еднакъв от всички страни. Със същия успех можеше да хвърли чоп.

Той отново погледна натам, откъдето бе дошъл, но не видя нищо. Зачуди се дали жената и детето вече са мъртви. Какво име бе извикала тя? Малтус? Малфас. Флорес знаеше името на мъжа, който уби Джо, като го надупчи със стрели така, както жестоките деца промушват буболечки с карфица. Може би смъртта на Джо бе грешка, в който случай тя бе само допълнение към основната грешка — изобщо да дойдат в тези гори. Рей поне си бе взел аванса от жената. Ако му бе останало време, щеше да преджоби и Джо за неговия дял, но и това бе по-добре от нищо. Той отново разгледа близкото дърво, реши, че мъхът от едната страна му изглежда по-гъст в посоката, от която бе дошъл, и се приготви да продължи на юг.

Тъкмо се изправяше, когато долови мигновено движение зад себе си. Инстинктивно стреля.

Измежду двойка борове, един по-стар и един по-гладък, го наблюдаваше малко момиче. В средата на роклята й имаше дупка — оттам бе минал куршумът. Той я чакаше да падне, ужасен от постъпката си, но тя не помръдна. Тя не изглеждаше да страда от раната, а раната й не кървеше. По принцип трябваше да е мъртва или да умира. Да лежи по гръб, да кърви и да умира, докато облаците се плъзгат по зениците й. Не трябваше да стои и да се взира в човека, който току-що бе пуснал куршум в нея.

Рей бе чувал историите, но винаги се бе надявал да са глупости, като измишльотините за езерни чудовища и вълчи деца. А ето че не било така.

— Изгубих се — каза малкото момиче. Тя протегна ръка и Рей видя изпочупените нокти и почернелите пръсти. Очите й бяха като черно-сиви въглени на фона на съсипаната белота на кожата й. — Стой с мен.

Рей се дръпна назад. Искаше да я заплаши така, както бе заплашил момчето, но оръжието му не вършеше работа в този случай.

— Махни се от мен — каза той.

— Самичка съм — каза момичето. Устата й остана отворена, между устните й се показа черна стоножка и изпълзя надолу по роклята й. — Не ме оставяй.

Рей продължи да отстъпва, насочил безполезната си пушка в момичето. Краката му се спряха между извитите коренища под сухите листа и той трябваше да погледне към земята, за да прецени къде да стъпи. Когато отново вдигна поглед, момичето беше изчезнало. Той бавно се завъртя в кръг и я видя да се плъзга между сенките. Стори му се, че чува смеха й.

— Остави ме! — изкрещя той и стреля към нея. Не го интересуваше дали ще я повали или не; искаше само да я държи на разстояние. Тя обикаляше около него като вълк около ранена, но все още опасна плячка. Какво бе казал Джо? Това е нейният дом. Ако можеше да избяга от нейната територия, то тя може би щеше да нападне жената и момчето.