Джон Коннолли - Ангелите на гнева

Тя се спря за момент и той се прицели. Куршумът я уцели в главата. Той видя как нещо избухна в черепа й и косата отлетя назад сякаш отнесена от силен вятър. Погледът му се замъгли и той установи, че плаче. Това не беше редно. Не биваше да стреля по малко момиче. Не биваше изобщо да е тук.

— Съжалявам — прошепна той. — Искам само да ме оставиш на мира.

Той стреля отново и момичето разтърси бясно глава, но продължи да обикаля около него във все по-тесен кръг, докато изведнъж рязко се оттегли между дърветата. Но той продължаваше да я вижда. Тя като че ли се готвеше за последна атака срещу него. Той реши, че единственият му шанс е да изпразни оръжието си в нея с надеждата, че свирепата му реакция ще я отблъсне. Видя как тя подскочи, когато първият куршум я уцели, но този път изпита единствено задоволство.

Нещо удари Рей в гърдите и той чу още един изстрел, който не идваше от него. Той се опря гърбом в дънера на едно дърво и бавно се плъзна надолу, оставяйки лепкава кървава следа по кората. Пушката падна от ръцете му и той седна с ръце, разперени встрани. Погледна надолу и видя раната на гърдите си, чиято червенина се разпростираше като зора. Рей вдигна ръце над раната си и въздъхна като човек, който се е олял със супа. Устата му бе суха и когато се опита да преглътне, мускулите в гърлото му отказаха да се подчинят. Той започна да се дави.

Пред него се появиха двама души, единият висок и чернокож, с обръсната глава и добре поддържана посивяла брада, а другият по-нисък и мърляв. Сториха му се познати. Опита се да си спомни къде ги е срещал, но кървенето отново привлече вниманието му. Зад тях се появиха още трима, сред които и млада жена. Чернокожият ритна пушката на Рей встрани. Рей протегна ръка към него. Не знаеше защо, знаеше само, че умира, а умирането е като удавянето и давещият се винаги протяга ръка с надежда да се залови за нещо, за да не потъне.

Чернокожият взе ръката на Рей и я стисна, докато последните мигове от живота на Рей се стапяха като снежинки на слънце. Рей осъзна, че това бе дело на момичето: тя знаеше, че няма да го притежава, и затова бе позволила на тези другите да го убият. Стреляйки по нея, той бе стрелял по тях и те го бяха убили.

— Кой е този? — каза един от другите, едър брадат мъж, който изглеждаше не на място в компанията, но съвсем на място в гората.

Рей се опита да проговори. Искаше да им каже:

Мама ми даде това име. Децата ми се присмиваха в училище заради името. Винаги съм имал лош късмет и може би той започна с името ми.

Не биваше да става така. Търсех един самолет.

Казвам се…

Претърсихме мъртвеца. Той имаше две хиляди долара в брой в джобовете си, както и овесени десерти и заглушител за 9-милиметровия пистолет, който носеше под якето си. Нямаше документ за самоличност. Луис го бе убил, след като мъжът стреля два пъти към тях и се готвеше да стреля за трети път, като втория куршум бе минал на сантиметри от Лиат. Ако Луис не го бе убил, щях да го убия аз, но докато гледах непознатия, когото бяхме умъртвили вдън горите на Мейн, само за да вземем един списък с имена от самолет, който може би вече бе погълнат от гората, изпитах жал.

— Познаваш ли го? — попита Ейнджъл.

— Не съм сигурен — отговорих. — Има нещо познато у него.

— Той беше в сладкарницата в Портланд. Луис ги заплаши, че ще ги застреля, него и приятеля му.

— Явно така е било писано — заключи Луис.

— Явно — обади се Ейнджъл.

— Съмнявам се, че е бил тук самичък — каза Джаки.

— Може да сме чули неговите изстрели — допусна Ейнджъл.

— Но това не обяснява по кого е стрелял, преди да започне да гърми по нас.

Следите, оставени от стрелеца, бяха съвсем ясни. Той бе кършил клони и тъпкал храсталак, придвижвайки се през гората. Това не бе внимателното придвижване на ловец, независимо дали ловец на хора или на животни. Този човек беше бягал от нещо.

— Как мислиш, все още ли се движим на северозапад? — попитах Джаки.

— Доколкото мога да преценя без работещ компас, но съм почти сигурен, че е така.

— Самолетът е паднал някъде тук. Трябва да продължим да го търсим.

— Господи — каза Джаки, — можем да минем на сантиметри от него, без да го забележим. Не можахме да видим дори този тип, преди да ни налети.

— Ще се разпръснем — казах. — Ще се движим в редица, но така, че да се виждаме един друг.

Не виждах друг избор. Трябваше да обходим възможно най-голяма територия, и то още по светло. Лошото бе, че по този начин щяхме да се превърнем в пет мишени на стрелбище. И така, поехме, гледайки напред и настрани, а аз забравих за опасенията на Джаки, че някой пък следи нас.