Слънцето залязваше, когато открихме олтара. Зад него, почти погълнат от гората, лежеше самолетът. В дърветата имаше гарвани, тъмни и неподвижни като тумори по клоните.
А пред нас стояха три фигури, едната от които умираше.
Дарина бе забелязала как главата на мъжа се извърна, когато го извика по име. Тя не се страхуваше от него. Те бяха подобни — все пак те заедно бяха заровили момичетата Уилдън, без да се разколебаят нито за миг, докато децата се гърчеха под сипещата се върху им пръст; и двамата помнеха Падението, голямото запрещение, което бе изолирало техния род в един оформящ се свят. Момчето вървеше спокойно след нея, стъпвайки внимателно през коренища и прекършени клони. Тя продължи да вика пътника, повтаряйки името му като мантра, успокоявайки го, утешавайки го, макар да не го виждаше.
— Малфас, Малфас. Спомни си.
А навсякъде около нея гарваните отвръщаха като ехо.
Тя се изкачи на едно малко възвишение и видя напреде си самолета. Той беше като паднало дърво, само дето не приличаше на останалите дървета и корпусът му бе прекалено правилен, прекалено цилиндричен. Вече бе потънал повече от половината, сякаш горската почва под него се състоеше от подвижни пясъци. Зад него мрачно проблясваше някакъв вир.
Но между самолета и мястото, на което стоеше тя, имаше разбъркани, изпочупени религиозни предмети, черепи и кости, наредени във фигури, които не й говореха нищо, в рамка от пръст и дърво, която да го предпазва от влиянието на времето. От Малфас нямаше и следа.
Те се приближиха до конструкцията. Момчето протегна ръка да пипне един от черепите, но тя го спря. В главата й звучеше някакъв звън и тя изпитваше страхопочитание, каквото от дълго време не бе изпитвала, нещо като вътрешен плам на религиозен фанатик. Тук се усещаше власт и воля. Тя хвана момчето за ръката и двамата заедно се опитаха да проумеят.
Върху тях падна сянка. Те бавно се извърнаха. Малфас, пасажерът, се очертаваше като силует пред залязващото слънце, което блестеше около обезформената му глава като огнена корона. Лъкът бе в ръцете му, опънат, а стрелата бе насочена и готова. Дарина се взря в очите му и разбра дълбочината на грешката си. Нямаше никаква близост, никакво разпознаване. Тя се видя отразена в празния, враждебен поглед на един хищник. Кръв течеше от раната в хълбока му.
— Малфас — каза тя. — Познай ме.
Той се намръщи и стрелата се устреми към сърцето на Дарина. Тя почувства в гърдите си огън, докато оранжевото зарево на залеза изтляваше в по-тъмното алено на смъртта й. Тя вдигна ръце към гърдите си и леко взе стрелата в длан, като жертвоприношение. Опита се да изрази болката си, но рухна на земята, без да издаде нито звук.
И тъй като не можа сама да изпищи, момчето започна да пищи вместо нея, отново и отново, и отново.
Мъжът, застанал с гръб към нас, беше грамаден. Носеше зелено-кафяви камуфлажни дрехи, а в ръката си държеше лък. Вдясно от него момчето ни видя и престана да пищи, и в същия миг видяхме как жената падна на земята, стиснала стрелата, която стърчеше от гърдите й.
Едрият мъж се обърна и аз видях ужасната рана в главата му, сякаш бяха разсекли със сатър горната половина от черепа му. Това, значи, бил Малфас: оцелелият, убиецът на момичетата Уилдън. Той беше съвършено плешив, върховете на ушите му бяха изострени, лицето му бе странно издължено и много, много бледо въпреки годините, прекарани под открито небе. Той приличаше на гигантски прилеп албинос. Но макар очите му да бяха тъмни и нечовешки и той вече да посягаше към колчана за нова стрела, вниманието ми бе привлечено от момчето — момчето, от което се страхувах повече, отколкото от мъжа. Това бе миниатюрен Брайтуел, невръстен Брайтуел, от бледата влажна кожа до растящия мехур на шията, който с възрастта щеше още повече да загрози външността му. Видях как физиономията му се сгърчи от ярост, когато ме позна, защото не се случва често човек да се срещне лице в лице със собствения си убиец.
Всичко, което се случи след това, протече хем бавно, хем бързо. Джаки, Ейнджъл и Лиат се поколебаха дали да стрелят, страхувайки се да не наранят момчето, в неведение за опасността, която то представляваше. Луис реагира по-бързо и стреля точно докато Малфас поставяше нова стрела в лъка си и падаше на едно коляно, за да я пусне. Около нас се разнесе пърхане на крила и гарваните се вдигнаха в небето. Изстрелът на Луис удари олтара, но успя да разсее Малфас и стрелата му. Той вече се изправяше, за да побегне, когато момчето се хвърли напред. От гънките на якето си то извади дълъг нож, който заби отзад в бедрото на Малфас и сряза сухожилието му. Малфас рухна на земята и момчето заби ножа в гърба му. Малфас изпусна лъка и се опита да стигне дръжката на ножа, но движението, изглежда, заби ножа още по-дълбоко в него, а върхът му постепенно, неотстъпно намери сърцето му. Устата му се отвори широко в беззвучна агония. Животът бавно го напусна и той се присъедини към жената, която го гледаше безжизнено с единственото си здраво око, а кръвта на двамата се смеси в осеяната с отломки земя.
Читать дальше