Джон Коннолли - Ангелите на гнева

— Не ти вярвам.

— Не е мое дело. Да пукна, ако съм аз.

— Ще пукнеш и ти, и всички вие.

Погледнах Джаки. Той се опитваше да проговори.

— Остави го да говори — казах.

Колекционера отпусна примката и тя увисна на кукичките, забити в месото на Джаки.

— Не знаех — промълви Джаки толкова тихо, че едва го чувахме. — Кълна се, не знаех.

— Ех, Джаки — казах. — Какво си направил?

— Казаха ми, че няма да има никого в сградата. Казаха, че никой няма да пострада.

Той говореше монотонно. Не се молеше. Той се изповядваше.

— Кой, Джаки? Кой ти каза?

— По телефона. Знаеха за майка ми. Знаеха, че е болна, а аз нямам пари да й помогна. Предложиха ми да свърша една работа и ми платиха в аванс, много пари, и обещаха още. Трябваше само да направя този взрив. Не към ги питал нищо; взех парите и свърших работата. Но исках да съм сигурен, че в сградата няма никого, затова не го направих с таймер, а с мобилен телефон. Когато видях, че старецът и жената си тръгнаха, направих обаждането, но тогава жената се върна. Съжалявам. Съжалявам.

За миг никой не проговори. Нямаше какво да се каже.

— Изглежда, съм преценил правилно, мистър Паркър — каза Колекционера, — макар да го казвам със съжаление. Мислех си, че най-после разполагам с добра причина да се отърва от теб.

— Не го убивай — рекох. — Можем да измислим нещо.

— Какво например? — попита Колекционера. — Може би ще заемеш неговото място? Или ще го предадеш на полицията? Ти си лицемер, мистър Паркър. Вършиш злини. Използваш целта, за да оправдаеш средствата. Бях на път да те включа в колекцията си. Изпитвал ли си нуждата да споделиш с полицията нещата, които ти тежат, да им разкажеш за трупове в блата, трупове в тоалетните на автогари? Не ти вярвам. Не вярвам на никого от вас.

— Предлагам сделка — изрекох бързо. — Моят приятел за списъка.

— Списъка? В главата си имам достатъчно имена за сто живота. Дори да убивах по един на всеки час, пак би било нищо в сравнение с голямата сметка, която се задава. Твоята мисия не е моя. Аз търся отмъщение. Аз търся кръв и ще я получа. Но щом толкова държиш, ето си ти приятелчето. Пускам го. Гледай.

Той вдигна края на примката в ръката си и го пусна. Сведен, все още скрит зад Джаки, той започна да отстъпва към гората, а мракът му се сля с по-големия мрак, докато остана само гласът му.

— Предупредих те, мистър Паркър. Казах ти, че всички твои близки ще умрат. То започна и сега продължава.

Прозвуча изстрел и от гърдите на Джаки Гарнър изскочи фонтан от кръв. Ейнджъл и Луис се раздвижиха, но тогава дойде втори изстрел, а после и трети, а куршумите се забиха на сантиметри от краката ми.

— Стоп! — каза Колекционера. — Спрете или жената е следващата.

Лиат бе най-близо до него, но тя не чуваше думите му. Страхуваше се да помръдне, защото не знаеше какво ще последва.

И така, ние останахме по местата си, гледайки как Джаки Гарнър умира.

— Мога да я убия моментално — долетя вик от гората. — На мушката ми е. Сега ела насам, мистър Паркър, и ми хвърли чантата. Без номера и без къси подхвърляния. Взимам списъка, а всички вие оставате живи.

Вдигнах чантата високо за презрамката и я запратих с всичка сила, но не към гората, а в тъмния вир. Тя се задържа твърде дълго върху черната гъста вода, но накрая потъна беззвучно в дълбините. Видях как очите на Лиат се разшириха и тя протяга здравата си ръка сякаш за да издърпа обратно чантата със силата на волята си.

Стоях и чаках последния изстрел, но прозвуча единствено гласът, вече по-тих с отдалечаването на Колекционера в гората. Над главата си чух звук и видях как един гарван се отдели от ятото и литна на север.

— Това бе грешка — каза гласът. — Струва ми се, мистър Паркър, че вече не сме приятели…

Момчето не знаеше накъде върви. Беше изпълнено с ярост и мъка. Жената, която му бе майка и повече от майка, бе мъртва, а то бе зърнало отново лицето на мъжа, който го бе изпратил за кратко в небитието, в болезненото несъществуване. Искаше да го убие, но все още не бе достатъчно силно. Още дори не си бе възвърнало способността да говори. Думите бяха в главата му, но то не можеше да ги оформи с устни или да накара езика си да ги изговори.

Затова то бягаше през гората, плачеше за жената и замисляше отмъщение.

В главата му нещо жужеше, гласът на Бога на осите, Отразения човек, но момчето бе така погълнато от своята ярост и болка, че не можа да разбере предупреждението, докато не разбра, че го преследват. Между дърветата имаше нещо, което го следваше, докато то неразумно продължаваше да се движи на север. Отначало се изплаши, че това е Паркър или някой от другарите му, дошли да го довършат. То се спря в ниска кипарисова горичка, приклекна и се ослуша.