Джон Коннолли - Ангелите на гнева

Той се смъкна навътре, докато ръбовете на хралупата се забиха в хълбоците му. За миг си помисли, че се е заклещил и не може да мръдне ни напред, ни назад, но успя да промуши слабото си тяло и хралупата го погълна. Вътре той застина неподвижен и безшумен. Не виждаше нищо освен кръгче гора, което вече притъмняваше, а после зърна момичето, когато мина пред него. Тя вървеше, приведена, извила пръсти като нокти на граблива птица. Стори му се, че души въздуха и главата й се извъртя, така че тя сякаш гледаше право в него. Той стисна пръчката, готов да я промуши с нея. Щеше да се прицели в окото й. Запита се дали пръчката е достатъчно здрава, за да я прикове с нея в земята. Представи си я как пърха като умираща пеперуда. Това го накара да се усмихне.

Но тя го отмина и продължи нататък. То осъзна, че е задържало дъха си, и сега издиша с облекчение. Звукът на Бога на осите бе намалял и момчето бе доволно. След няколко минути то промени позата си, опитвайки да се намести по-удобно. С помощта на пръчката проучи размерите на хралупата и тя се оказа по-голяма, отколкото изглеждаше. Не можеше чак да се изправи в нея, но можеше да си опъне краката. Ако се свиеше на кравай, щеше да може и да поспи, но сега нямаше такова намерение, не и докато момичето скиташе навън и го търсеше. За да минава времето, то се зае да подрежда спомените си, които се бяха събудили у него, след като чу гласа на мъжа, който го бе унищожил, онзи ненавистен детектив. И на него щеше да му дойде времето: когато момчето се събереше с други себеподобни и пораснеше и заякнеше, щеше да убие детектива, този човек, когото дори не разбираше, и в някое дълбоко и тъмно място щеше да узнае истината за него. Но първо щеше да убие жената и детето на детектива, точно както бе заклал първата му жена и дете, но този път детективът щеше да бъде принуден да гледа. В това имаше известна цикличност, която се понрави на момчето.

Гората постепенно притъмня и той чу как нощните животни се раздвижиха. На два пъти мракът пред него се разсея от сияйната фигура на момичето и той я чу да го зове, мамейки го да се обади. Тя му обещаваше да го изведе от гората, кълнеше се, че ще го защити, само да си поиграел малко с нея. Той не отвърна и не помръдна. Остана на място, молейки се на Бога на осите да съкрати поне малко нощта, за да настъпи зората по-скоро.

Не си спомняше как се е унесъл в сън. При всяко мигване си спомняше какво става около него и се стряскаше. Беше будувал, а после изведнъж бе заспал. Когато отвори отново очи, усети, че се е облегнал на вътрешността на дънера. Навън бе все още тъмно, но нещо в нощта се бе променило, гората бе притихнала. Нещо го бе събудило. Той чу нещо, някакъв звук, който идваше от съвсем близо. Освен това му се пикаеше и му беше ужасно студено.

Момчето се ослуша. Ето го отново: някакво стържене, копаене. Някакво животно, бозайник може би, търсеше да изрови плячката си. Звукът идваше от съвсем близо, но той не можеше да прецени точно откъде. Звукът отекваше вътре в хралупата, обърквайки сетивата му. С него се усили и предупредителното жужене, с което Богът на осите го викаше и което той все още не разбираше напълно.

Той прецени, че звукът идва отдясно. Сега вече чу стърженето на нокти по дънера. Наведе се по-близо до дървото, лицето му надвисна на петнайсетина сантиметра от земята. Какво си ти, мислеше си. Какво си ти?

Една малка ръка избухна от пръстта между краката му и сграбчи лицето му. Той почувства как пръстите се забиват в плътта му. Един от тях влезе в отворената му уста и той го захапа с всички сили, откъсвайки го, но хватката на ръката не отслабна. Дебел нокът се заби в дясното му око и бясната болка се вряза в черепа му. Съществото се надигна още от пръстта и към ръката се добавиха глава и рамене. Нечистата светлина на момичето озари мрака, дясната й ръка стискаше все по-силно лицето на момчето, а лявата натискаше земята за опора. Той се бореше, дереше мъртвата й плът с една ръка, а с другата опипваше земята за пръчката. Накрая я намери, вдигна я колкото можа и я заби в тялото на момичето. Тя се сви и той я удари отново, но вече пропадаше и усети как около него всичко се срутва. Момичето вече не се стремеше нагоре: вместо това сега тя го теглеше надолу, към онова самотно място, в което тя самата бе погребана, с таван от коренища и стени от пръст, където бръмбарите и стоножките пълзяха по костите й.

Пръчката се заби в пръстта и се счупи. Пръстта се надигна до гърдите на момчето, после до шията му и накрая до брадичката му. То раззина уста, но пръстта заглуши последния му писък.