Джон Коннолли - Време на мъчения

— Само аз ли чувам тиктакане?

— Моите уважения, но задаваш твърде много въпроси като за човек, който предпочита да не знае.

— Защо според теб ги задавам тук, а не в управлението?

— Паркър е част от това, което предстои — каза Рос. — Колкото по-изкъсо го държим, толкова по-подготвени ще бъдем да реагираме, когато стане.

— Знаеш ли, че съм единственият заместник-директор, който подозира, че не си съвсем смахнат. А понякога и аз не съм толкова убеден.

— Трогнат съм от доверието.

— Наблюдаваш ли го?

— Работи с мобилен телефон и ние го подслушваме, но съм сигурен, че го знае. Има и други, но редовно ги сменя. Следим и мейлите му, но той е умен и не ползва електронни комуникации за важните неща.

— И си сигурен, че разполага със списъка?

Паркър беше сключил сделка с Рос, като му бе дал част от списък с имена, изваден от останките на разбит в Големите северни гори на Мейн самолет. Според Рос списъкът съдържаше имената на хора, свързани с различни елементи, обединени от една цел: да открият Погребания бог, да го освободят от плен и евентуално да предизвикат Армагедон, но Рос определено бе пропуснал да спомене всичко това в официалните си доклади.

— Каквото сме получили до момента, се потвърждава. Обещал е още. Смятам също, че е използвал списъка, за да се добре до Ормсби.

— Паркър си играе с нас.

— Може би.

— С каква цел?

— Мисля, че търси нещо.

— Какво?

— Модел.

— И какво ще му разкрие този модел?

— Име. Влияние и контрол.

Холт имаше изражението на човек, който подозира, че неволно е глътнал оса, но ще разбере със сигурност едва когато започне да го жили отвътре.

— Ами ако сгафи нещо? — попита той. — Или ако загине? Ще изгубим всичко. Този списък, където и да се намира в момента, ще изчезне завинаги.

— Ако това се случи, вярвам, че останалата част от списъка ще стигне до нас. Струва ми се, че Паркър се е погрижил.

Сервираха им храната. Рос си помисли, че пърженото пиле на Холт изглежда много добре дори за човек, който избягва такива неща.

— Харесваш ли го? — попита Холт.

Странен въпрос. Рос не беше сигурен, че може да отговори. Имаше чувството, че донякъде разбира Паркър, въпреки че като цяло той оставаше загадка за него. Рос беше завършил йезуитско училище и по едно време дори бе обмислял сам да постъпи в ордена, но здравият разум надделя. Въпреки това подозираше, че просто е заменил възможността за един амбициозен, потаен орден с реалността на друг. Йезуитите практикуваха „преценка“, която изискваше вслушване и изчакване с цел да се разбере какъв курс на поведение би пожелал Господ в дадена ситуация. Паркър също слушаше и чакаше, но Рос не можеше да каже какво. Освен това действията на йезуитите, за разлика от тези на Паркър, обикновено не включваха оръжия и насилие, нито завършваха с изпепеляването на цели квартали.

— Мисля, че е добър човек — призна накрая.

— Бог да ни пази от добрите хора — отвърна Холт. — Имаш ли му доверие?

— Да — потвърди Рос без колебание.

— Интересно — отбеляза Холт, — никога не си ми изглеждал от доверчивите.

Той отряза парче от пилето си.

— Ами другите двама?

— Имали сме само подозрения, не и доказателства.

— Щеше да намериш доказателства, ако се беше постарал.

— Може би не съм искал.

— Точно това ме тревожи. Как са гърдите?

— Сочни.

— Все пак трябваше да си поръчаш пиле.

— Май си прав.

— Ако тази работа се разпадне, гориш. Знаеш го, нали?

— Ако тази работа се разпадне, всички горим.

Далеч на север, сред анонимната покъщнина на новата си квартира, освободеният мъж лежеше буден, неспособен да заспи далеч от шума на затвора, и се чудеше как животът му бе стигнал дотук.

Той беше Опозорен герой, Низвергнат идол. Някога имаше съпруга, но не и деца. За последното май трябваше да се радва — не можеше да си представи какво щяха да преживеят, когато всички научеха за обвиненията срещу баща им. Нямаше да ги спаси дори преместване в друг щат, защото интернет бе способен да смаже всеки. Що се отнася до жена му… е, и преди това не се разбираха особено добре, и все пак още бе поразен от бързината, с която го заряза.

Каза й, че е невинен. Каза го на всеки, който би го чул: на полицаите, които първи го разпитаха, на съдебните заседатели, които по-късно го признаха за виновен, на съдията, който го осъди, дори на другите затворници, които бяха склонни да общуват с него и с които той на свой ред можеше без страх да общува — а те не бяха много. Каза го и на адвоката си. Адвокатът му отвърна, че това не е важно, но всъщност беше. Беше важно за Героя, преди да бъде съборен от пиедестала си.