Джон Коннолли - Време на мъчения

О, колко мъчения се крият в дребничкия кръг

на венчалната халка!

Коли Сибър (1671–1757), Двойният галант“

Мъжът, който стоеше под късното есенно слънце, объркан от първите мигове свобода, беше увреден още преди да влезе в Щатския затвор на Мейн, а годините зад решетките не бяха послужили да заздравят пукнатините в ума и душата му. Вместо това бяха добавили физическа травма и емоционален смут в бездруго дългия му списък от тегла, както и желание просто да изчезне.

Никой не го чакаше пред портите на затвора. Адвокатът му беше предложил да изпрати някого да го вземе, но объркаха часа на освобождаването му — някаква грешка в документацията, — поради което той се оказа един от редките случаи на затворници, които поради бюрократична некомпетентност са излезли на свобода по-рано от предвиденото, било то и само с няколко часа.

Той беше много неща: осъден престъпник, бивш съпруг, низвергнат герой.

Невинен човек? Може би, но всички престъпници твърдяха така…

С малко късмет обаче никой нямаше да си спомня името му. Това щеше поне малко да улесни живота му в бъдеще. Междувременно щеше да издири човека на име Чарли Паркър и да му разкаже историята си. Сред притежанията му беше изрезка от вестник със статия за задържането на Роджър Ормсби — мъж, който бе намирал наслада в изтезанието на другите. Паркър го беше намерил и щеше да разбере, че съществуват и други като него.

Отпред спря затворнически бус и той се качи. С него щеше да стигне до фериботното пристанище на Рокланд, а оттам — с автобус до Портланд. При освобождаването му бяха дали петдесет долара и автобусен билет, а той имаше и още двеста и четиридесет, заработени в затвора. Не заговори служителите в буса, нито те — него. Той беше образцов затворник, но това нямаше значение. Те знаеха за какво е осъден, не го харесваха и му нямаха никакво доверие.

Мъжът пътуваше и гледаше листата, които падаха като мъртви, отлитащи дни.

Тримата мъже в чистия шевролет пикап, спрян на паркинга, го наблюдаваха как потегля. Само едно му беше останало и те скоро щяха и него да му отнемат.

След малко излязоха от паркинга и задминаха буса по шосето, без дори да поглеждат към него, и се отправиха към Рокланд, където спряха на главната улица до пристанището и зачакаха.

Бусът спря и изплю пътника си. Той отиде до една телефонна будка, проведе кратък разговор, а след това си взе кафе и курабийка, докато чакаше автобуса. Тримата мъже го следваха като сянка чак до Портланд. Единият продължи след него и видя как бившият затворник бива посрещнат от много едър мъж с много голям и въпреки това тесен костюм, който пое багажа му и го придружи до един черен мерцедес седан.

Съгледвачът се върна в шевролета.

— Адвокатът — каза той.

— Има вид на клоун — отвърна мъжът на задната седалка. Имаше рижа коса и особено животинско излъчване като на същество, замръзнало по време на трансформацията си от човек в звяр.

— Ако е така, доста е умен.

Само шофьорът мълчеше. Не беше виждал низвергнатия герой от делото насам и беше изненадан от силата на ненавистта си към него и от желанието си да го накара да страда още повече.

Адвокатът и бившият затворник потеглиха към една жилищна сграда на улица „Конгрес“, недалеч от площад „Лонгфелоу“, която беше разделена между частни наематели и хора, настанени от социалната служба на Портланд. Влязоха вътре, а двайсет минути по-късно адвокатът излезе сам.

— Затъна — каза човекът звяр.

— И продължава — допълни съгледвачът. — Само дето не го знае.

Шофьорът най-после проговори.

— О, мисля, че знае.

Тримата потеглиха. Вече знаеха къде да го намерят и можеха да го направят във всеки един момент. Щяха да почакат още малко — няколко дни, не повече, — в случай че се явеше възможност да го накажат още повече или животът сам пожелаеше да го направи вместо тях.

Може би дори щеше да им е благодарен, че най-после идват да го вземат.

Специален агент Едгар Рос от Нюйоркския клон на ФБР пристигна в „Синия дим“ на Източна двайсет и седма улица малко след седем същата вечер. Цял ден изоставаше от графика си и сам се учуди, че е закъснял само с половин час. Забеляза Конрад Холт на претъпкания бар, беше се загледал вяло в мача по телевизията, и си запробива път през отпочиващата си след работа тълпа, за да стигне до него.

— Благодаря, че ми пазиш място — отбеляза, когато стигна.

Заместник-директорът направи жест към шумното множество с „Блъди Мери“ в ръка.