Джон Коннолли - Време на мъчения

Ормсби остана изненадан колко много знае жената за него: не разполагаше с всички имена, само с две, но информацията беше достатъчна, за да го съсипе, особено като се имат предвид снимките, на които се виждаше как хваща момчето. Изглеждаха така, сякаш са направени през затъмнено стъкло, и Ормсби смътно си спомни паркирания наблизо бус.

Жената обаче не желаеше да ги предава в полицията. Вместо това му предложи сделка: мълчание в замяна на услуга, когато я поиска, и той прие — какъв друг избор имаше? Минаха пет години и Ормсби тъкмо бе започнал да си мисли, че може никога да не се наложи да изпълни дълга си, когато жената отново се свърза с него. Този път му даде името на дете — момиченце — заедно с часа и мястото, на което ще бъде най-незащитено. Жената щеше дори да се погрижи майката на момиченцето да бъде заета с друго — нищо сериозно, просто пламнал кош за боклук, — за да даде време на Ормсби.

Той направи, каквото му бе поръчано. Не пожела да узнае дори защо детето трябва да изчезне, защото можеше и сам да се досети. Не беше глупак. Родителите на изчезнало дете нямат време за други грижи, а при правилния подход случаят можеше да задържи вниманието им до края на живота им. А въпросните родители — активисти, прозелити, добротворци — трябваше да бъдат отклонени от мисията си. Затова Ормсби отвлече момиченцето и започна нова игра. Жената повече не го потърси, освен за да му отправи това предупреждение за късмета и вниманието и колко важно е да си мълчи.

Ето че изпитанието започваше.

Паркър мина покрай Ормсби, без да го погледне, и се приближи до момиченцето. То инстинктивно стисна ръката на Ейнджъл. Паркър се сниши на коляно пред нея, като че отдаваше почит на светица.

— Ти си Шарлот, нали?

Тя кимна.

— Но ти казват Чарли.

Момичето отново кимна.

— И аз се казвам така.

Тя го погледна усъмнено, но Ейнджъл стисна ръката й:

— Вярно е.

— Може ли да ти казвам Чарли?

Детето погледна към Ейнджъл и той кимна.

— Да — съгласи се.

— Благодаря ти, Чарли. След няколко минути ще се обадим на родителите ти и на полицията и ще им кажем да дойдат да те вземат. Първо обаче трябва да си поговорим с този човек — той се казва Ормсби, но не го мисли, — защото смятаме, че не си първото дете, което отвлича, а има и други майки и бащи, които са изгубили синовете и дъщерите си заради него. Не можем да върнем техните деца, но можем да им дадем покой, като разберат истината. Ала аз знам какво си преживяла и че може би не искаш да чакаш. Затова, ако кажеш, веднага ще се обадим на родителите ти и ще се надяваме, че по-късно в участъка полицаите ще научат каквото е нужно. Подозирам обаче, че господин Ормсби няма да им каже нищо. Разбираш ли, успяхме да го хванем твърде късно, иначе въобще нямаше да му позволим да те хване. Ако никой не беше видял какво се случва, ако нямахме доказателство, той можеше и да се измъкне. Хората като него умеят да лъжат много добре. Ако това се случи, ще му се размине не само това, което причини на теб, но и всичко, което е сторил с другите деца. Така че изборът е твой, Чарли. Ще ни дадеш ли малко време?

Тя се замисли дълго и съсредоточено; толкова дълго, че на Чарли му се стори, че може да откаже, и тогава той трябваше да удържи на думата си. Накрая обаче малката каза:

— Да, може да поговорите с него.

Паркър й благодари и се изправи. Извади от джоба си мобилен телефон и й го подаде.

— Ако си съгласна, Ейнджъл ще те заведе в кухнята, за да ни изчакаш, докато ние с Луис поговорим с господин Ормсби. Знаеш ли номера на мама или татко?

— Знам и двата.

— Набери когото предпочиташ. Ако се уплашиш или се притесниш, или ти се стори, че се бавим твърде дълго, просто натисни зеленото копче. Никой няма да се опита да те спре и никой няма да се разсърди. Благодарни сме за възможността, която ни даваш.

Чарли погледна към Ормсби и на лицето й лъсна чиста омраза към него.

— Ще изчакам, колкото кажете.

Без да пуска ръката й, Ейнджъл я изчака да стане от стола, а после я заведе в кухнята. Ормсби остана сам с Паркър и Луис. Щом се увери, че момичето е излязло, Паркър премести един стол пред Ормсби и седна.

— Знаеш ли кой съм?

— Натрапник в дома ми. Педофил, който нахлу тук с перверзните си приятелчета, след като спасих малкото момиченце от тях.

— Казвам се Паркър.

— Не ми пука.

— Колко деца си отвлякъл?

— Не знам за какво говориш.

— За Елизабет Кейнс.

От всички възможни, точно това име. Услугата, дългът.