Джон Коннолли - Време на мъчения

— Нямаш такава сила.

— Мислиш ли?

Събирача преглътна.

— А ако се съглася?

— Можеш да продължиш със заниманията си. Нямам нито време, нито желание да те връзвам на верига в двора и да ти подхвърлям огризки. Но когато те призова, ще дойдеш.

Събирача загледа облаците, които се носеха в небето.

Усети как нещо го стяга за врата, като отново надянат нашийник.

— Може ли да запаля?

— Давай.

Той бавно пъхна ръка в джоба си и извади пакет цигари и кибрит. Сложи цигарата между устните си и я запали. Вдиша дълбоко, но нито миризмата, нито вкусът бяха същите. Извади цигарата от устата си и я погледна разочаровано.

— И всичко това заради една кратка среща със смъртта?

— Не — отвърна детективът. — Всичко това заради пробуждането на един бог.

Той бръкна в джоба си, извади един мобилен телефон и го подхвърли на Събирача.

— Щом звънне, отговаряш. И когато те повикам, идваш.

После свали оръжието. Вече не му трябваше. Обърна гръб на Събирача и се скри в нощта.

Макар още да не го знаеше, проблемът на Роджър Ормсби беше пряко следствие от този сблъсък в Риобот и други подобни, макар и не толкова скорошни. Не че това разкритие, когато му дойдеше времето да го разбере, щеше да го успокои.

Тъкмо напротив.

Засега не му оставаше друго, освен да вдигне празния чувал от багажника на колата си, сякаш се надяваше отдолу да намери някакъв умален образ на детето. После погледна под колата и установи, че там също няма никого. Пролуката между заялата врата на гаража и пода беше твърде малка, за да се промуши момичето отдолу, а в самия гараж нямаше къде да се скрие. Следователно, трябва да беше някъде в къщата. Ако той беше на нейно място, щеше да се насочи право към входната врата; значи, вероятно се беше разминал с нея на връщане от разговора с куриера. Може би се беше скрила в кухнята или в дневната, която беше свързана с трапезарията.

Ормсби грабна един пистолет изпод рафта с инструменти и бързо излезе от гаража. Почти очакваше да чуе звук от счупено стъкло, защото входната врата беше заключена, а на прозорците имаше решетки, така че единственият начин детето да избяга бе да счупи стъклото. Дори не си направи труда да огледа стълбите — нямаше никаква логика момичето да е тръгнало към горния етаж.

Спря се на вратата на дневната. Завесите бяха спуснати и в помещението беше тъмно. Не искаше да рискува детето да изскочи насреща му. В стаята имаше множество тежки предмети — стъклени вази, лампи, бронзови статуетки. Дори бегъл удар с някой от тях беше достатъчен, за да го повали на пода, което щеше да го направи още по-уязвим.

— Миси, там ли си?

Не получи отговор, но му се стори, че чува тихо шумолене.

— Виж, извинявай, че те ударих в багажника, но те предупредих, а аз съм човек, който държи на думата си. Честна дума, не искам да ти причинявам повече болка.

Опита се да измисли оправдание за случващото се, което би било приемливо и разбираемо за едно дете.

— Просто ми трябват малко пари. Ще изпратя съобщение на майка ти и баща ти, те ще ми платят, колкото поискам, и аз ще те пусна. Те те обичат, нали? Щом те обичат, ще си платят и много скоро всичко ще свърши. А дотогава можеш да гледаш телевизия и да ядеш каквото поискаш. Хладилникът е пълен и имам всякакви филми. Имам даже компютър, на който можеш да играеш. Какво ще кажеш? Хайде, покажи се, а после ще се настаним удобно и ще видим как да те върнем при семейството ти. Какво ще кажеш? Разбрахме ли се?

Усети нещо студено на врата си. Нямаше нужда да поглежда, за да се увери, че е пистолет.

— Не — каза мъжки глас. Веднага го позна от разговора на вратата преди няколко минути. — Не мисля, че е приемливо.

Ормсби се почуди дали да не включи собствения си пистолет в действие, но той беше в дясната му ръка, а мъжът стоеше леко отляво. Щеше да е мъртъв, преди да натисне спусъка. Въпреки това не изпадна в паника. Сивия не беше от хората, които изпадат в паника.

— От полицията ли сте? — попита той.

— Как мислите?

— Ако сте от полицията, значи, сте влезли незаконно в дома ми.

— Адвокат ли сте?

— Не, но познавам законите.

— Много телевизия гледате, а?

— Чета.

— Браво.

— Не ми говорете покровителствено.

Дулото леко го смушка.

— Господин Ормсби, допрял съм пистолет до врата ви. Откровено казано, ще правя каквото си поискам, а вие ще правите каквото ви кажа. Като начало ще пуснете пистолета, който държите в ръка.

Ормсби се подчини.