Джон Коннолли: Време на мъчения

От прозореца се откриваше частична гледка към морето измежду дърветата. На моравата, с гръб към къщата стоеше мъж и пушеше. Това беше синът му, въпреки че старият адвокат отдавна бе стигнал до извода, че е такъв само по име. В мига на раждането съществото му бе обладано от нещо — дух, ангел, демон; наречете го както щете, но това със сигурност не беше човек.

Лекарите бяха изненадани, че детето въобще е оживяло: пъпната връв се беше увила около вратлето му и го бе задушила. Момченцето на практика се роди мъртво и само бързите действия на медицинския екип го бяха спасили. Елдрич и покойната му съпруга, която едва доживя да види сина си проходил, се бояха от мозъчно увреждане или друг недъг, но детето изглеждаше напълно здраво, ако и необичайно кротко. Елдрич си спомняше да е плакало силно само няколко пъти. Спеше по седем часа на нощ още от бебе. Другите бащи му казваха, че това е дар от Бога. Майките също.

Ала не беше така. Синът му наистина беше умрял, а в мига, в който душата му беше напуснала тялото, нещо бе дошло на нейно място. Нещо, което постепенно се бе разкривало през последвалите години и което дори сега, десетилетия по-късно, си оставаше загадка. И докато растеше и съзряваше, то променяше самия Елдрич отвътре. От обикновен адвокат по незначителни граждански и наказателни дела той се превърна в изследовател на човешката съвест и събирач на доказателства за низки деяния, които предоставяше на това същество и то решаваше дали следва да се предприеме нещо. Човекът, който сега пушеше на моравата, беше оръдие на правдата, макар че баща му не беше сигурен на чия точно правда.

Елдрич беше възпитан като лутеран, но вярата му скоро се превърна в полузабравена вещ, към която рядко се обръщаше — като скъпото палто, което носеше само два пъти годишно на великденската и коледната служба в църквата. После, когато съществото, скрито в тялото на мъртвия му син, започна да се проявява, един свят отвъд този доби твърде конкретни измерения за Елдрич, но той нямаше нищо общо с рая, за който говореха проповедниците. От малкото, което бе зърнал, можеше да съди, че отговорният за създаването на вселената бе замлъкнал още преди хилядолетия. Може дори да беше мъртъв. (Може би, както бе подхвърлил синът му в пристъп на смайващо богохулство в рядък момент на алкохолно опиянение, Той Се бе самоубил от отчаяние при вида на това, което е сътворил.) Бог, за да му дадем име, може и да беше станал нечут и невидим, но други същества чакаха и се ослушваха — и за всички беше по-добре да не привличат вниманието им с непремерени приказки.

Кушиел. Така отговори синът му, когато го попита за истинското му име, но го направи с крива усмивка, като че ли и това беше някаква космическа шега, която Елдрич не можеше да разбере.

Кушиел: надзирателят на Ада.

Ала за онези, които дебнеше, той беше Събирача.

Елдрич приключи с бръсненето и отми остатъците от пяната. Също както долавяше смрадта на никотин от сина си заради цигарите, които оцветяваха пръстите му в наситена охра, така можеше да подуши и собствената си смъртност. Миризмата на тялото му се бе променила и независимо от всички грижи за хигиената си и количествата кедров афтършейв, този дъх все пак се усещаше. Вонята на гниеща плът. На тинята в блатото на съществуванието, около което не спираха да жужат рояци мухи. Колко ли време му оставаше? Не много. Чувстваше го с костите си.

Елдрич внимателно завъртя огледалото към стената. Събирача — нека му позволим да мисли за сина си като всички останали — беше много строг в това отношение. Не обичаше огледалата. Веднъж ги бе описал като „отразяващи очи“. Елдрич го приемаше за суеверие до онзи случай с мъртвия детеубиец на име Джон Грейди. Събирача бе прибрал едно огледало от бившия дом на Грейди и преди да го скрие, го бе обърнал към адвоката. Елдрич бе видял в него собствените си черти, но зад тях и още един образ: на ужасения Джон Грейди, който в смъртта бе успял някак да се озове в огледалния образ на дома си, за да се скита сред призраците на мъртвите деца, убеден, че е недосегаем за възмездие, докато Събирача не докажеше обратното.

Елдрич обаче знаеше, че Събирача е виждал и други да го гледат от лъскави повърхности, и особено често едно лице — защото зад огледалните плоскости се криеше Погребаният бог, Богът на осите, онзи, от който се боеше дори и той. Бог може да беше заспал, но Погребаният бог не беше. Той наблюдаваше и чакаше да бъде намерен.

Елдрич се върна в стаята си и облече чиста риза. Планираше да отиде на кино, а след това да вечеря спокойно в някой от местните барове, които още работят. В момента препрочиташе Монтеновите „Опити“. Носеха му известна утеха.