Джон Коннолли: Време на мъчения

— Ако продължаваш да вдигаш шум, ще ме принудиш да те ударя — каза той, — а аз не искам да те наранявам. Стой тихо и ме слушай.

Детето замря. Виждаше се как материята на чувала се спуска и издува върху устата му. Плачеше.

— Ще ти помогна да слезеш от колата. Ако се съпротивляваш, рискуваш да паднеш, а подът е твърд. А ако се опиташ да ме ритнеш, ще се наложи да те ударя, а аз не обичам да бия деца. Кимни, ако ме разбираш.

След малко видя, че момичето кимва.

— Добре. Сега ще ти помогна да излезеш.

Ормсби се наведе предпазливо над багажника и с право: веднага щом усети приближаването му, момичето се опита да го изрита, надявайки се да го уцели в главата с коленете или ходилата си. Обективно погледнато, духът й бе достоен за възхита, но той не можеше да рискува със счупен нос или посинено лице. Всяка рана би могла да предизвика подозрения дори когато ставаше дума за безобидния Роджър Ормсби.

Той отстъпи назад.

— Предупредих те. Караш ме да правя нещо, което не искам.

Момичето започна да плаче и да се гърчи в чувала. Ормсби тъкмо вдигна ръка, за да я зашлеви, когато на вратата се позвъни.

Той се ослуша. Не очакваше никого. Можеше да си затрае и да се надява, че който и да е дошъл, ще си тръгне. От друга страна, възможно бе някой от съседите да го е видял как се прибира с колата и ако не му отвореше, щеше да предизвика тревога. А последното, което му трябваше, бе някой да повика полиция.

Ами ако това беше полицията? Ако някой го беше видял? Улицата изглеждаше празна и пуста, но човек никога не можеше да бъде сигурен…

Отново се позвъни. Ормсби удари момичето, за да я накара да млъкне, и затвори багажника. Прекоси къщата и светна лампата в коридора. През стъклената врата се виждаше висок силует.

Ормсби спря на метър и половина от вратата.

— Кой е? — провикна се той, но отговор не последва.

Провлачи крака на място и пробва отново.

— Кой е? Какво искате?

Накрая новодошлият се обади. Гласът му прозвуча като на чернокож.

— Доставка за господин Коул.

Ормсби си отдъхна.

— Сбъркали сте къщата. Коул живее на номер 1437, от другата страна на улицата. Тук е 1436.

— Сигурен ли сте? На пакета пише 1436.

— Е, има грешка.

— По дяволите — изруга куриерът и силуетът му се обърна да огледа улицата. — Там май няма никого. Бихте ли приели пратката, за да ми спестите едно разкарване?

Полази го тръпка на безпокойство.

— Не — отвърна той. — Не отварям на непознати по тъмно.

— Още не се е мръкнало.

— Няма значение.

— По дяволите — изруга отново мъжът. — Хубаво, приятна вечер.

После си тръгна. Едва когато чу стъпките му да се отдалечават по пътеката, Ормсби влезе в дневната и надникна през прозорците, за да се увери, че си е отишъл. Онзи носеше яке и не приличаше на другите куриери, които бе виждал, но когато се спря на тротоара, се видя, че държи кутия в ръцете си. Сви надясно и се скри зад високия плет, бележещ границите на имота. Ормсби почака малко, но непознатият не се появи отново.

Той се върна в гаража и отвори багажника.

Чувалът лежеше проснат върху гумената подложка.

Момичето го нямаше.

Нека засега оставим Роджър Ормсби да се взира в празния багажник на чистия си, добре поддържан автомобил в гаража на голямата си, автономна къща с множество неизползвани стаи, цялата обградена от красива градина с лехи, които цъфтят през цялата година, защото собственикът им се гордее с цветята си и те се отблагодаряват за грижите и вниманието му, допълнени от щедри количества старо кафе…

И човешка пепел.

Беше месец по-рано и градчето Риобот Бийч в Делауеър бе изпратило и последните си летовници. Заведенията по крайбрежната алея затвориха заедно с всички барове, ресторанти и магазини, които разчитаха изцяло на летния сезон. Тук-там още се вееха знаменца в цветовете на дъгата, защото Риобот не падаше по-долу от другите подобни градчета по отношение на толерантността към гейовете, пък и розовият долар беше розов само на определена светлина. Щом стигнеше до банката, ставаше зелен като всички останали.

В една къща в самия край на градчето адвокат Елдрич стоеше в банята и бръснеше редките си мустачки със стара самобръсначка. Неговата стая беше единствената с огледало, но и то не стигаше да види цялото си лице. От другата страна на банята беше спалнята му, а на долния етаж — домашният кабинет, в който продължаваше да събира документите, изгубени в пожара, унищожил кантората му в Лин, Масачузетс няколко години по-рано. Елдрич беше успял да се възстанови почти изцяло от физическите травми от експлозията, но още беше по-нестабилен отпреди. Дясната му ръка леко потреперваше, докато движеше бръснача по пяната.