Джон Коннолли - Време на мъчения

— Никога не съм я чувал.

— Лъжеш. В тази къща кънтят писъците на умиращи деца.

— Въобще не разбирам какви ги плямпаш. Това е само някакъв шум.

— Не се ли страхуваш какво можем да направим с теб?

— Да ме убиете ли? — засмя се Ормсби. — Няма да го направите.

— Защо?

— Защото, ако ме убиете, губите. Нищо не получавате.

— Можем да те измъчваме.

Ормсби впери поглед в мъжа срещу себе си.

— Не, и това няма да направите. Не е в стила ви. — Той се приведе леко напред. — Може би е в стила на приятелчето ти тук, но не мисля, че ще му позволиш да направи нещо, което ти самият не си готов да сториш.

— Значи, все пак знаеш кой съм?

— Както казах на приятеля ти, чета много. Виждал съм снимката ти. Знам какво си.

— Какво ще стане според теб, ако те предадем на полицията?

— Ще им разкажа как съм намерил това момиченце да се скита и съм я довел вкъщи. Може да ми повярват, може и да не ми повярват, но един добър адвокат ще посее достатъчно съмнение, за да ме пуснат. Вероятно ще поровят в миналото ми, ще се опитат да ме свържат с нещо, което според теб или някого другиго съм направил, но нищо няма да открият. Аз ще си продължа по пътя, а тези деца, за които говориш, ще си останат в неизвестност и родителите им няма да знаят дали да ги оплакват, или да се молят за завръщането им. Аз не съм млад човек. Смъртта скоро ще ме отнесе и земята ще погълне всички тайни, които знам.

— А ако не те предам на полицията?

— Искаш да кажеш, ако просто си тръгнете с момичето? Да, сигурно можете да го направите, но няма да получите нищо в замяна. Пазарът е на продавача, господин Паркър, а аз няма нищо да ви продам, независимо от цената.

Паркър се изправи. Ормсби неволно потрепна, но детективът само се отдалечи и застана до панорамния прозорец на гърба на къщата. Завесите бяха спуснати. Той ги разтвори.

— Господин Ормсби — каза той, без да се обръща, — бихте ли дошли насам?

— Чу го — каза Луис. — Ставай.

Ормсби се надигна от стола си и отиде при Паркър. На черната морава отвън видя мъж, пушещ цигара, но не това прикова вниманието му и накара краката му да се подкосят, а жената, която стоеше толкова близо до външната страна на прозореца, колкото Ормсби — от вътрешната. Носеше прокъсана червена рокля, изцапана с кръв и пръст. По черепа й нямаше никаква коса, а очните й орбити зееха празни. Кожата около устата й беше сива и сбръчкана като съсухрена ябълка. Тя разтвори устни и под разложените венци Ормсби видя оголените корени на зъбите й. Жената вдигна лявата си ръка и пръстите й заскърцаха по стъклото, оставяйки след себе си люспички като мъртви молци.

Зад гърба й се появиха още фигури, мъже и жени, наобиколиха непознатия, който спокойно си пушеше и наблюдаваше студено Ормсби.

— Няма да те предам на полицията — каза Паркър, — а на тях.

Ормсби отстъпи назад от стъклото и смразяващата жажда на жената от другата страна на прозореца.

— Какво са те?

— Те са празни и безмилостни. Засега това ти стига. Когато те вземат, сам ще разбереш останалото.

— А този с тях?

— Олицетворение на справедливостта. Инструментът, който ще те отведе при тях.

Ормсби имаше чувството, че е попаднал в капан за сънища.

— Не е възможно.

— Можеш сам да му го кажеш. Сигурен съм, че с удоволствие ще изслуша теорията ти.

Онзи на моравата като че ли го чу, защото извади нож от гънките на палтото си и острието му проблесна на лунната светлина.

— Ще го оставите просто да ме убие?

— Ако се наложи, но с това проблемите ти тепърва ще започнат. Няма забрава. Възмездието е вечно и след време ще се озовеш от другата страна на някой прозорец, загледан в някого досущ като себе си.

Обзет от жалък страх и изправен пред реалността на собственото си проклятие, Ормсби пак се опита да се пазари.

— Защо да ви давам, каквото искате, ако ме чака това?

— Защото вече знаеш. Сега имаш време.

— За какво?

— За покаяние. За изкупление. Но в мига, в който те предам на онзи с ножа, шансът ти ще бъде пропилян…

Ормсби се отдръпна от прозореца и седна отново на стола си. Той беше Сивия, Сивия беше той, и двамата се бояха от онова, което ги чакаше зад прозореца.

— Съгласен съм.

Какво друго му оставаше?

— Ще признаеш пред полицията.

— Да.

— Ако се отметнеш, ще те намеря.

— Няма да се отметна.

— Вярвам ти. — Паркър даде знак на Луис. — Обади се на Рос. Кажи му, че имаме още един.

После отново се обърна към прозореца. Събирача стоеше сам в градината и все така пушеше. Паркър поклати тава, Събирача с отвращение хвърли цигарата си на земята и се отдалечи в мрака.