Джон Коннолли - Време на мъчения

Наистина го мислеше.

— По-мили ли? В какъв смисъл? С пари ли?

— Понякога — отвърна тя, а после излъга. — Но в случая не става дума за пари.

— Така ли?

Кори се намръщи, отблъсната от тона му. Въпреки че всичко това беше игра и той неминуемо щеше да изгуби, тя се дразнеше, че след два часа разговор той продължава да прави такива намеци.

— Аз не съм проститутка.

— Не съм го казал. — Не звучеше отбранително, нито дори развеселено. Просто пак тази странна неутралност. — Но парите винаги играят под една или друга форма, дори само за вечеря или кино. Милото отношение има много лица. Знам, че не говореше само за долари и центове, но и те са част от него. Стиснатите с парите са стиснати и в други отношения или поне така съм установил аз. Но сега, като се замисля, обратното също не е вярно. Познавам много мъже, които пилеят пари наляво-надясно, но пак са си гадни копелета.

За първи път изричаше ругатня, но тя не се притесни. Даже й хареса. Думите му също й допадаха. Започна да си дава сметка, че при други обстоятелства с удоволствие би превърнала фантазията в реалност и би била с мъж като този, макар и за кратко. Отърси се от тази мисъл и установи, че действието й е колкото психическо, толкова и физическо, защото тялото й потрепери. Устните на Хенри се изкривиха.

— Какво беше това?

— Някой ходи по гроба ми [1] Английска поговорка от XVIII век, употребявана, когато човек почувства внезапни, необясними тръпки. — Бел. прев. .

— И това ще стане някой ден. Няма защо да бързаме. Още едно?

— Не, пих достатъчно, поне тук. Но си прекарвам добре с теб. Имаш ли местенце, на което да отидем?

— Ти нямаш ли?

— Не живея сама.

— С мъж или жена?

Тя реши да не лъже за това, въпреки че Хенри я гледаше толкова изпитателно, сякаш бездруго не й оставяше избор.

— Мъж.

— Гадже?

— Понякога.

— Но не е сериозно.

О, представа си нямаш , помисли си тя, но предпочете да повтори предишния си отговор.

— Понякога.

— Но не и тази вечер.

— Не.

Той поиска сметката и плати в брой от пачка банкноти. Държеше я скришно от Кори, но изглеждаше дебела.

— В кой хотел си отседнал? — попита тя, докато се отдалечаваше от бара.

Опита се да го хване за ръката, но той се държеше на разстояние — не много, но достатъчно.

— Не съм в хотел, а на квартира в една къща.

Това беше необичайно, но не дотолкова, че да я накара да размисли. Апартаментите бяха друга работа — сградите бяха труднодостъпни, а в този бизнес достъпът беше сред най-важните фактори, но къщата не беше чак такъв проблем. Къщите бяха по-уязвими от апартаментите и определено по-лесни от хотелите, стига алармата да беше изключена. При хотелите винаги съществуваше риск от камери, а при по-хубавите — и от охраната. Мотелите бяха идеални, особено тези от големите вериги, които бяха толкова свикнали с доставките на пици и проститутките, че не обръщаха никакво внимание на непознатите, защото за тях всички бяха непознати, колкото и кексчета или бисквитки да предлагаха на рецепцията.

— Компанията ли ти я осигурява?

— Може да се каже… в определен смисъл.

Колата му беше паркирана на улица „Мидъл“. За нейно учудване, оказа се малка „Тойота“. Изглеждаше шикозна, ако боговете на феминизма можеха да й простят подобно обобщение.

— Под наем? — попита тя, докато се качваше. Вътре беше много чисто, но не миришеше на автомобил под наем.

— Да. От някаква малка фирма, която ползва компанията ни. Нямаха друго.

— Хм.

Тя се опита да си спомни колко е изпил Хенри. В началото й се беше сторило много, но сега си спомняше големи количества бавно топящ се лед и последни шотове „Джак“, които мъжът изливаше в старата си чаша. Той пиеше бавно през цялата вечер и Кори подозираше, че може да е погълнала доста повече от него. Но тя също бе внимавала и дори беше изляла цяла чаша, когато той отиде до тоалетната.

— Къде е къщата? — попита тя, когато потеглиха.

— В Йорк.

— Това е доста далеч от Портланд. Не можаха ли да ти намерят нещо по-близо?

— Бездруго непрекъснато шофирам. Всичко ми е еднакво далеч. Освен това обичам тишината и спокойствието. Никога не съм си падал по големите градове.

Кори спусна сенника с огледалцето и провери грима и зъбите си, а после го намести така, че да вижда пътя назад в страничното огледало. Там светеха фаровете на няколко коли. Едната трябва да беше тяхната.

Тъкмо се канеше да вдигне сенника, когато забеляза малко петно на огледалото. Наведе се напред, за да го погледне отблизо, въпреки че вече знаеше какво е: следа от червило. Нищо не каза, но откритието потвърди нарастващите й подозрения, че Хенри лъже за колата, а може би и за къщата, и за компанията. Кори беше свикнала с лъжите — успехът на цялото им начинание зависеше от тях, защото лъжите правеха хората уязвими, — но се разочарова. Не се уплаши, само се разочарова.