Джон Коннолли - Време на мъчения

Но пък това я накара да се почувства по-добре от всичко, което предстоеше.

Къщата приличаше на семеен дом: два етажа, мансардно прозорче, гараж за два автомобила. Имаше даже басейн, въпреки че в момента беше покрит с винилово покривало, което се беше откачило в единия край и се вееше на нощния вятър. Имотът беше уединен и отделен от малкото пътче с млади фиданки вместо ограда. В една от стаите на горния етаж светеше лампа; през завесите на стаята, която гледаше към басейна, също се процеждаше светлина и хвърляше огнена линия по тревата.

Хенри паркира до един голям сив бус с кални номера от Ню Хампшир. Щом го видя, нещо накара Кори да потрепери. Нямаше логично обяснение — това беше просто един бус — но Кори достатъчно дълго се бе занимавала с хищничество на дребно, за да познае кога нещо не е както трябва. Изведнъж осъзна, че е допуснала огромна грешка, набелязвайки си Хенри.

Тя потърка лицето си и сложи ръка пред устата си.

— Добре ли си? — попита той.

— Много съжалявам, но ми стана лошо.

— Да влезем вътре. Ще ти сипя вода.

Кори поклати глава.

— Не, искам да се прибера. Ще ти бъда много благодарна, ако ме закараш обратно в града. А мога да си повикам и такси.

Тя извади мобилния телефон от чантата си. В указателя си имаше номерата на няколко таксиметрови компании и конкретни надеждни шофьори, готови да затворят очи за много неща, но те служеха предимно за показно. Спешният номер се подвизаваше под името „Ев“ — „Ела веднага“.

Хенри обви лявата си ръка около нейната, а с дясната измъкна телефона от пръстите й.

— Какво правиш? Върни ми телефона.

— Ще пийнем по едно и ще си поприказваме — отвърна той, — точно както се разбрахме. Не знам защо се притесняваш толкова.

— Казах ти: стана ми лошо.

Хенри й върна телефона.

— Добре, повикай си такси. На мен ми стига толкова шофиране за тази вечер.

Кори се изненада, но нямаше никакво намерение да вика такси. Другите бяха близо и тя искаше просто да знаят, че трябва да побързат. Ако поискаха, можеха да продължат с първоначалния план, но тя нямаше намерение да прекара повече време с Хенри, отколкото се налагаше, и със сигурност нямаше да влезе в къщата с него, каквото и да й говореше. Десният й палец се спря на името „Ев“.

Вратата на къщата се отвори и там се показа мъжки силует. Кори не виждаше лицето му, но беше висок, много по-висок от Хенри. Стоеше прегърбен — като човек, който твърде дълго е живял в свят, създаден от и за по-ниски от него хора. Не можеше да е сигурна, но й се стори, че на главата си носи шапка за баня.

— Кой е това? — попита тя.

— Забравих да спомена, че и аз имам съквартирант. Трябва да се запознаете.

Това определено й беше достатъчно и тя се приготви да натисне бутона за позвъняване. В следващия миг десният юмрук на Хенри се стовари между очите й и счупи носа й.

Следващият удар я повали в безсъзнание.

Името му беше Тод Пелц, но той го мразеше и предпочиташе да му казват Ти Пи. Понякога му се струваше, че звучи детинско, друг път — рапърско. Това също не му се нравеше, но не колкото възможността да си остане шибаният Тод Пелц.

Скоро щеше да навърши трийсет, а вече беше опознал отвътре няколко окръжни затвора за дребни нападения и едно глупаво шофиране в нетрезво състояние. Всичко това се бе случило преди двайсет и петата му година. Ти Пи имаше избухлив характер — никога не би го отрекъл, — но беше положил много усилия да се научи да го владее и значително бе ограничил консумацията на алкохол, защото беше наясно, че едното подхранва другото. Проклятието му бе, че е малко по-интелигентен от необходимото, за да се задоволи с честен ръчен труд, поне не и за дълго, но недостатъчно дисциплиниран, за да се посвети на дългосрочно себеусъвършенстване. Беше от онези мъже, които обичат да се хвалят, че никога не са удряли жена и не биха го направили, сякаш подобно благородство заслужава да се отбележи и някак си ги отличава от масите. Ти Пи изглеждаше корав — над метър и осемдесет висок, с дълги и мускулести крайници като на алпинист или бегач на средни разстояния, но в него имаше и някаква мекота. Обичаше Кори Уайът и тя него също: достатъчно, за да примамва нещастници, да ги прави уязвими за особения натиск на Ти Пи. Очите му бяха нежни, но когато беше нужно да отправи заплаха или да приложи малко насилие, ставаха стъклени и празни, като че ли по-добрата му страна бе избрала да се направи на невидима и да гледа в друга посока.