Джон Коннолли - Време на мъчения

— Не си е свалила шала — отбеляза Ти Пи.

Така беше.

— Не е задължително тя да реши — възрази Браун.

— Ако тя няма нищо против, значи, и аз нямам.

— Ти Пи…

— Казах не.

Ти Пи не повиши глас — много рядко го правеше, — но Браун познаваше този тон. Обсъждането беше приключило.

Сега двамата наблюдаваха къщата, пред която бе спряла колата, и то иззад дърветата, които я криеха от пътя, така че всъщност дори не виждаха какво се случва.

Къща — помисли си Браун. — Не хотел, а къща. Досега не сме се пробвали в къща.

Каза си, че може да се окаже и по-лесно, защото нямаше охрана.

Ами ако имаше аларма? Или ако непознатият не беше сам вътре?

Ти Пи извади пистолета изпод седалката си и го пъхна в колана на панталоните си. Браун нямаше оръжие. Не ги харесваше. Но за пръв път се радваше, че Ти Пи не страда от подобни скрупули.

После Ти Пи каза нещо, което Браун не бе чувал да излиза от устата му досега.

— Беше прав. Трябваше да се откажем.

Ти Пи и Бари Браун влязоха в двора на къщата. Браун вървеше напред. Заобиколиха буса на алеята и бързо се отправиха към задната част на имота, откъдето можеха най-лесно да проникнат вътре, без да бъдат забелязани. Дори не помислиха да почукат на вратата: не и след като Ти Пи бе признал, че Браун може да е бил прав за набелязаната плячка… което означаваше, че сега Кори се е превърнала в плячка. Двамата едновременно нахлузиха ски маските, за да скрият лицата си. Браун се надяваше това да не означава, че Ти Пи възнамерява да използва оръжието си. Достатъчно бяха загазили и без това. Когато стигнаха до задния двор, Браун чу шум от плесница и стисна още по-здраво бухалката си. Беше я направил сам — струговането на дърво беше едно от ония умения, които просто притежаваше и от които си мислеше, че някой ден може да изкарва прехраната си или да допълва основните си доходи. В неговите очи пистолетът служеше само за две неща — да заплашва и да стреля, докато бейзболната бухалка имаше множество приложения. Плюс това, за разлика от огнестрелното оръжие, можеше да нанася и премерено леки щети.

Ти Пи спря до него. Нещо в двора се размърда, но зрението на Ти Пи не беше върховно и в най-добрите му моменти — въпреки че благодарение на чудото на самодиагностиката, състоянието му още не беше достатъчно сериозно, за да изисква очила или лещи. На Браун остана да забележи басейна отпред. Покривалото му се бе откачило в единия край и плющеше на усилващия се вятър. Браун сметна, че вероятно е така отскоро, защото звукът беше силен и досаден — от оня вид, който пречи на човек да заспи. Беше достатъчно упорит и дразнещ, за да привлече вниманието и на съседите, ако къщата не беше сравнително откъсната и уединена.

Рискува да надзърне от ъгъла и видя, че прозорците на фасадата са със спуснати завеси. Верандата беше отделена с големи стъклени врати, а по-надолу се виждаше дървена врата с малко стъклено прозорче, която може би водеше към кухня или сервизно помещение. Вътре не се виждаше осветление; прозорците на горния етаж, които гледаха към задния двор, също бяха тъмни.

От дясната му страна проклетото покривало продължаваше да плющи. Шумът можеше да накара някого вътре да излезе навън, което щеше да бъде добре дошло особено ако и вътрешният двор, и втората врата се охраняваха. Браун не знаеше кой знае колко за басейните. Нито неговото семейство, нито семействата, с които общуваха, имаха басейни. Предполагаше, че е нормално да се източват през зимата, но може би собствениците още не бяха намерили време за това или се надяваха на още някой слънчев уикенд. Предвид климата в Мейн, можеше само да им пожелае успех.

Лампите със слънчеви панели, разположени недалеч от открития ъгъл на басейна, хвърляха петна от светлина върху двора и водата. На Браун му се стори, че вижда нещо на дъното в плитката част. Изглеждаше със странно правилна форма. Веднага го обзе чувството, че каквото и да е това, няма работа в басейна.

Приближи се.

— Ей, какви ги вършиш? — прошепна напрегнато Ти Пи.

Ако някой надникнеше от прозорците на къщата, щеше да види Браун, но на него не му пукаше. Беше се закачил на въдицата на любопитството и то безапелационно го теглеше към басейна. Какво имаше там?

Той застана на ръба и погледна надолу. На плочките лежеше голям телевизор от скъпите модели с плоски екрани. Целият беше овързан с въжета за нещо, което лежеше под него, притиснато от тежестта му.

Погледът му срещна очите на мъртво момче.