Ричард Касл - Ледена жега

— Ей — каза Руук, — определено смятам, че си на вярната следа, но обикновено аз съм човекът с невероятните теории. Как може да сме сигурни?

— Знам как. — Ники отвори тефтера си и прелисти страниците му, докато намери номера, който й трябваше.

Юджийн Съмърс беше студен, явно все още обиден от поведението на Руук по време на обяда. В крайна сметка обаче икономът беше добре възпитан човек. Спря за момент снимките край Бел Еър и намери тихо място, за да отговори на въпроса й. Този път дори не си играха на „ами ако“.

— Дешифрирахте кода, така че защо да не ви кажа. Така или иначе този протокол вече не съществува. Абсолютно сте права. Превърнахме тези пози в наш таен език. Всъщност, точно на майка ви и хрумна тази идея. Тя казваше „Стилирането е нещо, което правиш…“

— „… когато не е учтиво да сочиш“ — довърши Ники. — Кажете ми още нещо. Към какво сочехте?

Ники смяташе, че се е сетила и сама, но искаше да го чуе от него и то без да го насочва.

— Помните ли какво ви казах за скривалищата за съобщения? Ползвахме тези снимки, за да си кажем един на друг къде се намират.

Обзе я въодушевление, тя благодари на Съмърс и затвори телефона точно когато Руук се върна с голямото увеличително стъкло, което на бюрото му служеше за преспапие.

— Знаех си аз, че някой ден ще свърши работа за нещо.

Той го насочи към снимката на Никол Бернарден.

— Тази вече съм я виждала. Правена е някъде в Ню Йорк, нали?

— Погледни по-внимателно и виж къде.

Ники се наведе и погледна през лупата. Руук я придвижи от образа на Никол и я фокусира върху фона. Когато Ники видя уголемената табела, тя погледна Руук и каза:

— Да вървим.

Когато стигнаха до Горен Ийст Сайд и двамата си спомниха за случая, когато бяха в катедралата „Нотр Дам“ в Париж. Ники сложи крак върху месинговия маркер на Нулевата точка, а Руук я снима. Това обаче не беше сантиментална възстановка на позата на майка й. Правеха го отново, за да разгадаят съобщението на Никол и с надеждата да намерят един убиец.

— Трябва да застанем някъде тук — каза тя, въртейки се по тротоара близо до ъгъла на улицата. Приближи се до телефонната кабина, като се водеше от старата снимка. — Така ли?

Руук стоеше на около метър от нея и гледаше образа й на екрана на айфона си. Разпери пръстите на лявата си ръка, за да я насочи няколко сантиметра встрани и тя го направи.

— Да, така — каза той. Тогава Ники се завъртя и видя зад себе си малката зелена табела, която Руук беше увеличил с лупата на фона на снимката на Никол: 91-ва улица.

— Значи цифрите на гривната са били на обратно — девет и едно, а не едно и девет — каза той. — Но как мислиш, какво е сочела мадмоазел Бернарден?

Тя разгледа снимката отново и застана в позата на Никол.

— Това. — Ники посочи решетка с размерите на масичка за кафе, потънала в бетона.

— Защо ще сочи натам? — попита Руук. — Това е вентилационна решетка.

Изпод земята се разнесе грохот и струя топъл въздух обля лицата им, когато отдолу мина влак и продължи по пътя си.

— Неговата ма… знам какво е! — Той се наведе и се опита да погледне през решетката. — Не е било решетката, Ники, а това под нея! О, това е страхотно — той засия. — Невероятно страхотно!

— Руук. Спри се и ми обясни.

— Долу има изоставена метростанция. Леле, та аз писах статия за нея, когато работех на свободна практика след журналистическия факултет. Преди петдесет години градът затворил станцията, защото станала излишна, когато продължението на метрото от 96-та улица стигнало до 93-та. Просто запечатали станцията и я оставили да събира ръжда. Ако гледаш през прозорците, когато влакът минава оттам, още може да видиш будката за билети и портите. Малко е зловещо, сякаш е застинала във времето. Старите служители на метрото още й викат „Призрачната станция“. — Руук замълча, докато под тях мина друг влак и разтресе всичко. — „Призрачната станция.“ Ако питаш мен, това е прилично място за оставяне на съобщения.

Вместо да му се подиграе за поредната безумна теория, Ники си спомни резултатите от изследванията на Никол Бернарден, според които по обувките и коленете на панталоните й имаше мръсотия, каквато се събираше на железопътните линии. Така че вместо да се заяжда с него, тя му зададе един-единствен въпрос:

— Как да слезем там?

— Идея си нямам. Човекът от „Връзки с обществеността“ на метрото, който ме водеше, каза, че демонтирали входа и затворили стълбищата с бетонни плочи. Предполагам, че пак те са сложили тези отдушници.