Ричард Касл - Ледена жега

Той беше отишъл там час по-рано, за да спази срещата си с ключаря и когато Хийт пристигна, Руук й подаде един лъскав месингов ключ за новата си брава.

— Иска ми се да вярвам, че ще съм в безопасност с нова ключалка — каза той, — но както вървят нещата, може би просто трябва да оставя входната врата отворена и да налепя бележки къде се намира хубавата плячка.

— Ако излезе нещо добро от всичко това — рече тя, — то е, че щом знаем за Салена, няма нужда да се тревожим, че техниците не намериха никакви отпечатъци.

— Отпечатъци може да не са намерили, но откриха моя Скоти под дивана.

— Браво на тях.

— Сигурно е паднал от масата, когато Салена е оставила това.

Той й подаде малка черна кутия с висяща от нея жичка.

— Микрофон? Значи не само е имала достъп до дъската ни и е откраднала снимките, но и ни е подслушвала?

— Сега ме обзе параноя какво може да съм казал — рече той, а после добави с хитра усмивка: — Когато ме масажираше.

— Знам как звучиш в екстаз, Руук. На твое място и мен щеше да ме обземе параноя.

Хийт се настани на масата в трапезарията, отвори кутията и заразглежда снимките.

На първия оглед търсеше бижута. Ако гривната с цифричките 1 и 9 имаше някакъв скрит смисъл, то майка й или някой друг от фотографираните щеше да носи нещо подобно. Но след като разгледа всяка от тях, Хийт не видя никакви подобни гривни или каквито и да е необичайни бижута.

После подреди снимките в отделни купчини. Руук не откри логика в подредбата и каза:

— Извинявай, ако използвам редовната ти фраза, но какво правиш? Търсиш самотен чорап ли?

— Не, всъщност правя точно обратното. Пробвам с различни подредби и конфигурации, за да видя дали си подхождат, или не. Оставям инстинктът да ме води. Тези тук например се оказаха снимки на семействата на спонсори и ще отидат в една обща купчина.

— Ясно — каза той. — А тези тук… те какви са? Снимки на майка ти до пиано в различни домове?

— Да, точно така.

Ники продължи да ги подрежда и преподрежда — снимки на Тайлър Уин с майка й, снимки на чичо Тайлър с Никол, Тайлър с други хора, и една купчинка за онези, които с нищо не си подхождаха. В нея влизаха всички солови снимки на членовете на мрежата на бавачките, застанали в комични пози или жестикулиращи като модели от някоя реклама.

Руук отиде до кухненския плот, за да направи кафе и я остави да реди последната купчина по масата. Интересът й към нея бе предизвикан по-скоро от инстинкт, отколкото от логика. Какво й казваха тези снимки? Опита се да ги подреди по датите, изписани на гърбовете им. Това не й каза нищо ново. Подреди ги по географски произход. Вглежда се в тях известно време и не видя нищо. Тогава пробва нещо, което й беше неприятно: спря да мисли като ченге и потъна в личните си емоции.

Позволи на Ники, опитният следовател, да мисли като Ники, малкото момиченце. И щом направи това, си спомни как майка й обичаше да я кара да се смее, като заемаше същите пози като моделите от „Това е цената!“ у дома. Или за огромно неудобство на Ники — в магазина. Тя наричаше това „стилиране“ и Ники или се кикотеше, или изръмжаваше от неудобство, в зависимост от това къде майка й правеше тези номера. Най-забавното място беше у дома, далеч от очите на съучениците й — далеч от очите на всички, ако става дума. Синтия разтваряше грациозните си ръце, застанала пред фурната, а после отваряше врата, за да „стилира“ вътрешността й. Правеше същото и при хладилника — отваряше го и „стилираше“ някоя маруля.

— Стилирането — обясняваше майка й, — се прави, когато не е учтиво да ги сочиш с пръст.

Благодарение на този стар спомен й хрумна нова идея. Тя погледна една снимка, после друга. Това можеше да е просто шега, споделена от членовете на кликата, тогавашната версия на снимките, които хората си пращаха, където храната бе оформена като някой президент, или снимки с пресилена перспектива, на които се преструваха, че крепят арката „Гейтуей“ или държат надписа „Холивуд“ в дланта си.

Ами ако не беше шега?

Ами ако майка й, Никол Бернарден, Юджийн Съмърс и всичките им приятели не се правеха на палячовци, а правеха нещо съвсем различно? Ами ако това, което приличаше на детинска глупост, беше нещо много по-сериозно?

Ако „стилирането“ се правеше, когато е неприлично да сочиш с пръст, дали те не сочеха към нещо?

Тя повика Руук до масата и му обясни идеята си.

— Проследи мисълта ми — каза тя и посочи първата снимка. — Виж тук. Това е нашият иконом, Юджийн, застанал пред виенското колело Райзенрад във Виена през 1977. В едната си ръка държи камера, за да се снима сам, а с другата прави маймунджилъци към будката с туристически брошури. — Тя продължи към следващата. — Това е младата Никол през 1980 в Ница. Тук е на открития пазар за цветя, но жестикулира към сервизното шкафче близо до входа. И дори на тази… — тя взе една снимка на Синтия в Париж, същата, която тя самата бе използвала при възстановката, за да последва стъпките на майка си, — на тази мама жестикулира към дървения павилион за книги. Виждаш ли го, в другия край на площада близо до Сена. — Тя внимателно остави снимките на масата. — Мисля, че това са сигнали.