Долорес Редондо - Зовът на костите

Откакто бе забременяла, беше купила за малката само чифт търлъчки, камизолка и ританки и няколко пижамки в неутрални цветове. Явно розовото не беше любимият й цвят. През витрината рокличките, жилетките, поличките и всички други розови вещи, отрупани с панделки и цветчета, й изглеждаха красиви, подходящи за една малка принцеса, но вземеше ли ги в ръце, изведнъж усещаше, че цялата тая префърцунена глупост я отблъсква, и в крайна сметка си излизаше смутена и ядосана, без да купи нищо. Не беше зле да прихване поне малко от възторга на Кларис, която не спираше да охка и да ахка пред всеки комплект рокля с обувчици. Амая знаеше, че не би могла да бъде по-щастлива, че винаги е обичала това мъниче - още откакто тя самата беше мрачно и нещастно дете и мечтаеше някой ден да стане майка, истинска майка, желание, което доби плът, когато срещна Джеймс, и когато майчинството се забави, я угнети със съмнения и страх до такава степен, че се замисли за лечение срещу безплодие. И тогава - преди девет месеца, докато разследваше най-важния случай в живота си, забременя.

Беше щастлива или поне смяташе, че би трябвало да се чувства щастлива, и това я объркваше още повече. До съвсем скоро бе изпитвала блажено спокойствие, доволство и сигурност, каквито не бе изпитвала от години, но през последните седмици нови страхове, които всъщност бяха стари като света, бяха населили отново душата й, промъкваха се в сънищата й, надвесваха се над леглото й, докато спеше, и й нашепваха думи, които знаеше, но не искаше да си спомня.

Нова контракция, не толкова болезнена, но по-продължителна, опъна корема й. Тя си погледна часовника. Двайсет минути от последната в парка.

Тръгна към ресторанта, където се бяха уговорили да обядват, защото Кларис не беше съгласна Джеймс непрекъснато да готви, и предвид намеците, че е редно да си вземат домашна помощница, и опасността един хубав ден да завари вкъщи някой английски иконом,

бяха решили всеки ден да обядват и вечерят навън.

Джеймс бе избрал един модерен ресторант на съседната улица, успоредна на улица „Меркадерес“, където живееха. Кларис и мълчаливият Томас вече пиеха мартини, когато Амая пристигна. Щом я видя, Джеймс веднага скочи.

- Здравей, Амая, как си, скъпа моя? - каза той, целуна я по устните и дръпна стола й, за да седне.

- Добре - отвърна тя, питайки се дали да му спомене, че контракциите са започнали. Погледна Кларис и се отказа.

- А нашето момиченце как е? - усмихна се Джеймс и сложи ръка върху корема й.

- „Нашето момиченце“ - повтори Кларис с ирония. - Нормално ли ви се струва една седмица преди раждането да не сте избрали още име за дъщеря си?

Амая отвори менюто и се престори, че чете, след като стрелна Джеймс с поглед.

- О, мамо, пак ли започваш, харесваме няколко имена, но още се колебаем, ще изчакаме появата на детето. Като му видим личицето, ще решим как ще се казва.

- Така ли? - заинтересува се Кларис. - И кои са тези имена? Може би Кларис? - Амая изпъшка. - Не, не, кажете ми за кои имена сте мислили - настоя свекървата.

Амая вдигна очи от менюто, докато нова контракция опъна корема й за няколко секунди. Погледна часовника и се усмихна.

- Честно казано, вече съм го избрала - излъга тя, - но искам да е изненада. Предварително мога да кажа само, че няма да е Кларис, не обичам еднаквите имена в семейството, мисля, че всеки трябва да си има своя самоличност.

Кларис й отвърна с крива усмивка.

Името на малката беше друга ракета, която Кларис изстрелваше към нея при всеки удобен случай. Как щеше да се казва детето? Свекърва й толкова много настояваше, че Джеймс накрая предложи да се спрат най-сетне на някое име, та майка му да престане да ги тормози. Амая му се беше ядосала. Само това оставаше: редно ли беше да изберат името само и само за да й угодят?

- Не за да й угодим, Амая, така и така трябва да изберем някакво име, нали все пак ще трябва да наречем някак детето, ти като че ли не искаш и да помисляш за това.

И както за дрешките, знаеше, че те са прави. Беше чела по въпроса и толкова се бе притеснила, че накрая бе попитала леля Енграси.

- Е, аз не съм имала деца, така че не мога да говоря за личен опит, но от клинична гледна точка знам, че това често се наблюдава при майките първескини и най-вече при татковците. Когато човек вече има едно дете, знае какво го чака, изненадата вече я няма, но при първа бременност се случва често, защото колкото и да расте коремът, някои майки не успяват да свържат промените в тялото си с едно бебе от плът и кръв. В днешно време с ехографиите и възможността да чуеш сърцето на плода и да узнаеш от какъв пол ще бъде, впечатлението за реалност на очакваното дете се изостря, но в миналото, когато бебето не можеше да се види до момента на раждането, много майки и още повече татковци осъзнаваха, че имат дете едва когато го поемеха в ръцете си и видеха личицето му Колебанията, които те тревожат, са съвсем нормални - заключи тя, слагайки ръка върху корема й. - Повярвай ми, човек никога