Долорес Редондо - Зовът на костите

Амая беше докарала старата дървена люлка, която от дълги години стоеше в дневната на леля Енграси и в нея подреждаха дървата за камината. Джеймс я бе изциклил, докато се показаха жилките на дървото под стария слой лак, и я бе лакирал наново, а приятелките на леля Енграси й бяха ушили красив обиколник на къдрички и бяла покривка, с която хубостта на старинната мебел изпъкваше още повече. Спалнята им беше огромна, имаше предостатъчно място и двамата все не успяваха да се убедят в необходимостта детето да спи в друга стая, независимо от предимствата, които им изреждаха специалистите. Не, не им се щеше, поне засега. През първите месеци, докато още я кърмеше, така щеше да им е по-лесно за нощните хранения, пък и тя самата щеше да е по-спокойна, че ще я чуе, ако заплаче или стане нещо...

Кларис беше възмутена от дън душа. „Детето трябва да си има стая, с всичко необходимо подръка. А и двете ще спите по-добре, повярвай ми. Ако е до теб, цяла нощ ще скачаш при всяка въздишка, при всяко помръдване. Малката трябва да си има своето пространство, а вие - вашето. Освен това според мен не е здравословно за детето да дели спалнята с двама възрастни, пък и свикне ли веднъж, после върви я премествай.“

Амая също бе чела книгите на цял куп знаменитости, наумили си да възпитат едно ново поколение от деца, растящи в страдания, деца, които не бива да бъдат вдигани прекалено често на ръце, трябва да спят сами още от раждането и не бива да бъдат успокоявани, когато отчаяно плачат, понеже трябвало да се научат на самостоятелност и да превъзмогват сами своите поражения и страхове. На Амая стомахът й се обръщаше от подобни дивотии. Мислеше си, че ако на някой от тия видни педиатри му се бе наложило като на нея да „превъзмогва“ страха си още от най-крехка възраст, може би щеше да гледа малко по-различно на света. Ако дъщеря й искаше да спи при тях до тригодишна възраст, какво по-прекрасно от това: тя искаше да я успокоява, да я слуша, да обръща внимание и да облекчава малките й страхове, които - както отлично знаеше от личен опит - можеха да бъдат доста големи у едно невръстно дете. Но Кларис очевидно имаше свои представи за нещата и бе решила да ги сподели със света.

Преди три дни, като се прибра вкъщи, бе заварила изненадващия подарък на свекърва си -приказна стая с гардероб, шкаф с повивалник, ракла, килими, лампи. Купища облачета и розови агънца, панделки и плетени финтифлюшки, пръснати навсякъде. Джеймс я чакаше на вратата с помръкнало лице и докато я целуваше, й прошепна извинителното: „Тя го прави с добри намерения“, което притесни Амая достатъчно, за да се изправи с ледена усмивка пред досадното розово изобилие, осъзнавайки, че е станала чужденка в собствения си дом. Затова пък Кларис изглеждаше на седмото небе, разхождаше се сред новите мебели като водеща на телешоп, докато свекър й, безучастен както винаги пред съпругата си, седеше в хола и невъзмутимо си четеше вестника. На Амая й беше трудно да си представи Томас като директор на финансова империя в САЩ, винаги се удивяваше на неговото поведение пред жена му - странна смесица между покорство и равнодушие. Разбираше колко неудобно се чувства Джеймс и само заради това се постара да не избухне, докато свекърва й се хвалеше каква красива стая е купила.

- Виж какъв чуден гардероб, тук ще побереш всички дрешки на малката, а шкафът с повивалник е с три реда чекмеджета, килимите са повече от прекрасни, нали, а ето и най-важното - каза тя с доволна усмивка: - люлка, достойна за принцеса.

Амая трябваше да признае, че огромната розова люлка е подходяща за инфанта и че при тия размери детето щеше да спи в нея до четири годинки.

- Хубава е - насили се да каже тя.

- Истинско бижу, така ще можеш да върнеш другата на леля ти да си държи дървата в нея.

Амая излезе от стаята, без да отговори, затвори се в спалнята си и зачака Джеймс.

- О, скъпа, съжалявам, тя не го прави с лоши намерения, просто си е такава, ще постоят само още няколко дни. Знам, че проявяваш голямо търпение, Амая, и ти обещавам, че щом си заминат, ще се отървем от всичко, което не ти харесва.

Беше се съгласила - заради Джеймс и защото нямаше сили да спори с Кларис. Джеймс беше прав, проявяваше голямо търпение, което не й беше в характера. За пръв път позволяваше на някого да я напътства, но в тази последна фаза от бременността нещо в нея се бе променило. От доста дни не се чувстваше добре, всичката енергия, на която се бе радвала през първите месеци, се бе стопила и на нейно място се бе настанила несвойствена за нея апатия, а властното присъствие на свекървата съвсем изпиваше силите й. Тя отново погледна розовите дрешки на витрината и реши, че вече има предостатъчно с всичко закупено от Кларис. Тия възторжени изблици на баба първескиня направо я поболяваха, но имаше и нещо друго - тайничко си признаваше, че би дала всичко, за да изпита същото опиянително розово щастие, от каквото страдаше свекърва й.