Долорес Редондо - Зовът на костите

- Носиш ли куфарчето? - обърна се тя към Йонан.

- В колата ми е, отивам да го донеса - каза той и излезе.

- Искам всичко да бъде заснето, не пипайте нищо, преди младши инспекторът да го е обработил.

- Какво според вас има в тези пакетчета? - чу се глас зад гърба й.

Като се обърна, видя съдия Маркина, който бе влязъл тихомълком, както и всички налични полицаи в апартамента, строени около отворения фризер. От него периодично бълваха валма от ледена пара, които падаха тежко върху безупречно лъснатия под и изчезваха, оставяйки само усещането за студ, концентриращо се около краката им.

Нямаше да отговори на този въпрос. Отказваше да отстъпи и капчица място на догадките. Много скоро щеше да разбере.

- Моля ви, господа, нуждаем се от пространство за работа - обяви тя и посочи младши инспектор Ечайде, който се връщаше. - Монтес, носите ли бележките за всички престъпления. - Монтес извади своето блекбери и го вдигна да й го покаже.

- Според мен надписите са дати. Този от 31 август миналата година съвпада с датата на изчезването на Лусия Агире; този от 15 ноември предишната година според мен е за Мария от Бургос и точно шест месеца преди това, на 2 май, Едурне... от Билбао.

Инспектор Монтес потвърди с глава.

Йонан бе поставил белег до пакетчетата и ги снимаше от различни ъгли. Тя обходи с очи етикетите, чиито надписи не й говореха нищо, докато погледът й не се спря на един от пакетите. Той беше най-малкият, не по-дебел от запалка, по хартията личаха следи от стари прегъвания, а ширитът на етикета висеше полуразвързан, като поставен набързо, поради което вече едва задържаше коравата восъчна хартия. Амая погледна датата - февруари миналата година: съвпадаше с убийството на Йоана Маркес. От гърдите й се отрони дълбока въздишка.

- Йонан, снимай този, ширитът е по-хлабав, а по състоянието на хартията личи, че го е разгъвал и загъвал неведнъж.

Изчака младши инспекторът да свърши със снимките и с две пинсети извади пакетчето от табличката на фризера и го постави върху парчето плат, постлано за случая върху кухненския плот. Свали панделката, внимавайки да не развали възела, с помощта на пинсетите отгърна хартията и тя щръкна отворена и твърда като листенца на причудливо цвете. Вътре имаше парче месо, увито в тънко прозрачно фолио. Познаваше се лесно по издължените влакна, съставяли някога мускула, видимо разнищени и белезникави по краищата като прекъсната от

студ верига на нещо замразявано и размразявано неколкократно.

- Мама му стара, шефке - възкликна Монтес. - Мислите ли, че това е човешко месо?

- Да, така мисля. Ще трябва да изчакаме анализите, но прилича на някои от мострите, които съм виждала в Куонтико.

Тя клекна, за да разгледа краищата от тази височина.

- Погледнете. Това са следи от зъби. Той го е ръфал, а по белезникавото оцветяване, което говори за замразяване и е различно в различните зони, съдя, че го е размразявал, за да си отхапе едно парче и после отново го е замразявал.

- Като ястие, което хем искаш да запазиш, хем не можеш да му устоиш - обади се Йонан.

Амая го погледна с гордост.

- Много добре, Йонан. Завий го пак и го остави на мястото му, докато експертите не си свършат работата - каза тя, стана и излезе от кухнята.

Обиколи целия апартамент, опитвайки се да долови посланието на този дом, и пак се върна в кухнята.

- Мисля, че това е декор.

Всички очи се обърнаха към нея.

- Всичко тук, гимнастическият салон, мебелите, целият прекрасен апартамент, в който, по думите на портиера, той рядко пребивава, всъщност е само декор. Част от маската, зад която се крие, за да поддържа образа на млад и преуспял психиатър. Адрес, място, където понякога да води колегите си на чашка. Убедена съм, че е канил и жени, не много, но достатъчно, за да изглежда нормален. Има само едно нещо, което говори за него: пакетите във фризера, и нещо, което не се вижда, но се усеща: няма безпорядък, няма хаос, няма никакъв боклук, всичко е кристално чисто и това вече е съвсем истинско. Великият манипулатор трябва да се подчинява на желязна дисциплина.

- Тогава?...

- Това не е неговият дом. Той не живее в този апартамент, но се нуждае от него като част от идентичността, която показва. Затова прекарва толкова малко време тук, минималното, за да поддържа привидностите, но достатъчно, за да му домъчнее за вкъщи, за личните му вещи и предмети, за трофеите му. Да идва тук, със сигурност му е било неприятно и за да преодолява скуката, е донесъл със себе си част от нещата си, от котвата към истинския си бит, към човека, който в действителност е. Затова си е донесъл няколко мостри, дребни фетиши, които да му помагат да понася фалша на двойствения си живот.