Мэтью Квирк - Директивата

— Ами Тед направи някаква далавера с Картрайт. Не каза каква. Опаричи се и оправи бара — отвърна Усмивката, оглеждайки се наоколо.

— Тук ли е Картрайт?

— Вероятно е отзад — отговори Луис.

Забелязах, че един тип в края на бара ме зяпа. Лицето му беше обляно в потрепващата зелена светлина от аквариума. Когато разбра, че го гледам, той насочи вниманието си към бирата си.

— Хей, някаква дяволия ли сте замислили с Джак? — попита Разбойника. — Има ли роля за нас? Само кажи.

— Какво си чул, че правим?

— Братовчед ми чул от един човек, който видял Джак в центъра. Нещо от много висока класа…

— Трябва да говориш с Картрайт — прекъсна го Луис, който имаше такъв вид, сякаш търпението му с приятелите му по чашка се беше изчерпало преди години. — Онези там разпространяват някакви слухове, които са чули от втора ръка. — Той кимна към задната врата.

— Благодаря — казах и минах покрай тоалетните и после през кухнята. Мъжът, който ме гледаше, се отправи към предната врата, пъхнал ръка в джоба си.

Приближих се до офиса отзад и завъртях надясно валчестата дръжка на вратата. Помагах на Тед, докато учех в гимназията. Ключалката беше толкова стара и хлабава, че номерът винаги минаваше. Тед държеше в сейф всичко важно.

Влязох и се наканих да се пошегувам, че той все още не я е поправил, но усмивката ми застина, когато видях две дула: ловна пушка в ръцете на Тед и пистолет в ръката на мъжа, който седеше срещу Картрайт. Те спуснаха оръжията, щом ме познаха. Тед успокои всички, а после дойде при мен и ме потупа по рамото. Лицето му беше изнурено, с посивяла брада и крив като светкавица нос.

— Майкъл Форд! — възкликна. — Боже! Колко време мина? Десет години?

— Горе-долу — отвърнах.

— Баща ти излезе ли?

— Да.

— Не е идвал да ме види.

— Спазва изискванията на присъдата си. Не трябва да се среща с престъпници, освен ако не е решил отново да се занимава с незаконни неща.

Тед, изглежда, прие това веднага.

Картрайт кимна и каза:

— Ей сега ще се върна при теб, Майк. — Той седна на маса за карти с един тип, който приличаше на Дани де Вито и играеше шах. До дъската имаше значителна купчина пари. Картрайт гледаше баскетбол на телевизор в ъгъла, докато чакаше противникът му да играе. Пиеше чисто уиски и това обикновено беше знак, че губи пари, или на дъската, или на залаганията.

Другият човек колебливо изигра хода си и се усмихна. Картрайт отвърна на усмивката му, събори царя му и протегна ръка да му платят. Другият мъж придоби озадачен вид за миг, а после осъзна, че е загубил, и плъзна няколко банкноти по масата. Картрайт ги взе и дойде при мен близо до мишената за дартс, която бяха поставили в дъното.

— Радвам се да те видя, Майк. Какво става?

— Търся камера.

— По-добре отиди в мола.

— Предпочитам ти да ми я намериш. Малка, по-малка от колода карти.

— Сега ги правят колкото копче на риза. Мога да ти намеря такава.

— И нещо с батерия. Като монитор за бебета, за да улавям сигнала и да виждам какво има в стаята.

— Мога да ти намеря. Батерията издържа около седмица. Може да я настроиш да изпраща импулси. Нуждае се само от ретранслатор с източник на захранване наблизо.

— Колко близо?

— Една пряка.

— Чудесно. Колко мислиш, че ще ми струва?

— Всичко ли? Звучи доста подозрително, затова ще включа и таксата „Не знам нищо“. Да речем шестстотин кинта. Защо не си купиш тези неща по интернет?

— Предпочитам да не ги свързват с името ми.

Картрайт си пое дълбоко дъх, погледна баскетболния мач за утеха, а после изруга, когато чашата се изплъзна от пръстите му, и направи знак да му донесат още едно уиски.

— Ако въпросът е вътрешен, Майк, нека да ти дам един безплатен съвет. Реакцията към подозренията не е още повече слухтене. Това никога не завършва добре. Трябва да си честен.

— Не е това.

— Дошъл си чак дотук за някакви шпионски джунджурии?

— Ами… исках само да разчупя леда. Ще са ми нужни и няколко портфейла.

— Аха — вметна той, потвърждавайки съмненията си. — С карти за социално осигуряване?

— Не. Шофьорски книжки и няколко кредитни карти за всеки случай. Не е необходимо да са активни. Само за да изглеждат по-достоверни шофьорските книжки.

Когато бях седемнайсетгодишен, откраднах свидетелството за раждане на Джак и отидох в Автотранспортна инспекция да си извадя дубликат на шофьорската му книжка с моята снимка. Това беше най-хубавият фалшификат, който можеш да намериш, защото беше истински. Мисля, че оттогава започнаха да изпипват повече нещата.