Мэтью Квирк - Директивата

Прекарах деня в телефонни обаждания, опитвайки се да проследя как точно директивата отива от Вашингтон в Ню Йорк и кой има достъп до нея. Представих се за репортер, скромен изследовател от правителствената Сметна палата и анализатор по сигурността при Алън Хамилтън, който върши много работа за правителството. Казах, че търся най-добрите практики за сигурността на информацията и искам да сравня наблюденията си с други агенции.

Използването на фалшиви телефонни номера е от съществено значение и е много лесно. Има множество платени уебсайтове, които ви позволяват да промените самоличността си на каквато искате. Избереш ли номер, близък до телефонната централа, хората предполагат, че си вътре. Музикалният съпровод по време на чакането също помага. Прекарах много време в чакане и винаги записвах мелодията и монотонните гласове, които ми казваха, че обаждането ми е важно. Когато се обадеше някой, аз отговарях, че имам друго обаждане и му казвах да изчака, а после пусках мелодията от съответната агенция. Никой не се усъмни.

По време на първия телефонен разговор неизменно звучиш като идиот и объркваш имената и жаргона. Но ако споменеш, че това е първият ти ден на тази работа или че си стажант, обикновено те насочват към онова, което искаш да знаеш.

— Струва ми се, че имате предвид формуляр 2110. Оперативната група, нали?

— О, да — отговарям. — Знаете ли прекия им телефон?

Може би хората от ФБР и ЦРУ са предпазливи и открито предизвикват хората. Затварят и се обаждат пак през телефонната централа, за да проверят самоличността ти. Но е факт, че повечето хора се смущават твърде лесно и не желаят да създават конфликти, за да те предизвикат директно.

Скоро се обаждах на прекия телефон на Мери за повторно одобрение на формуляр 2110, сякаш бях работил за Федералното правителство от десет години. Започнах да научавам жаргона и мрачния, отегчен хумор, които те идентифицират като дългогодишен Федерален служител.

По време на случая с Дерек за пръв път чух израза „социално инженерство“. Това е терминът сред факирите по технологиите и хакерите за методите. С него със сладки приказки си проправяш път между мерките за сигурност. Включва много обаждания, за да научиш жаргона, правилата и бюрократичната структура на мишената и после да ги използваш срещу нея.

Всъщност това бяха само игри на измами, упражнявани срещу институции от безопасно разстояние, по телефона и електронната поща. Възприемаш студените, безумни, вбесяващи правила на бюрокрацията — „Грешен номер. Трябва да попълните формуляр 660. Елате във вторник. Работим от десет до шестнайсет часа“ — и да ги обърнеш срещу тях. Между различните брънки от веригата няма доверие и фамилиарност и това е тяхната слабост. Ако научиш процедурите, номера, на който да се обадиш, името, което да споменеш, и как точно да формулираш исканията си, може да получиш всичко.

Работата с телефоните беше най-лесната част. Трябваше да намеря и някои неща, които почтените хора не продават, затова следобед се отбих в свърталище на крадци, където отдавна се бях заклел да не ходя — крайпътната кръчма „Тед“, любимо място на старите престъпни приятели на баща ми и младите закононарушители, с които дружах навремето.

Първия път само минах с джипа покрай мястото. Заведението, което помнех, беше барака без прозорци встрани от магистралата, толкова запуснато, че бе трудно да се определи цветът му. Може би някога е било синьо, но откакто го знаех, боята беше избеляла до сиво-зелено.

Сега на мястото на „Тед“ имаше горе-долу свестен „Грил бар Тед“ с нова дървена фасада и големи прозорци без капаци.

Нямаше ли го Тед? Някаква ресторантска верига ли бе взела заведението му и беше запазила името му? Паркирах и влязох. Цареше сумрак и очите ми се приспособиха едва след минута. Дървена ламперия, огромен аквариум, дървена фигура на индианец, четириметров джубокс. Сърцето ми се сви, като видях обзавеждането. Единствената украса в предишния „Тед“ беше синя мушама там, където покривът течеше. Кръчмата, която познавах и обичах, я нямаше.

Но после чух името си от бара. Пет-шест глави се обърнаха към мен и няколко силуета тръгнаха от сенките като призраци.

Луис, Усмивката, Разбойника и останалите — старата банда. Годините им личаха и коремите им се бяха отпуснали над коланите, а лицата им бяха похабени. Те сложиха ръце на раменете ми, потупаха ме с обич и поръчаха „Олд Кроу“.

— Какво се е случило с това място? — попитах.