Мэтью Квирк - Директивата

Баща ми ме пусна, отстъпи назад и си пое дълбоко дъх.

— Какво правиш тук, по дяволите? — попита той.

— Как разбра къде съм? — попитах на свой ред, докато се изправях.

— Един приятел ми се обади. Каза, че си търсиш белята.

— Не е така.

— А как е? — Той пристъпи по-близо. Не го бях виждал отдавна и почти бях забравил, че е по-едър от мен.

— Джак има неприятности.

— Лошо ли е положението?

— Може да стане. Аз само му давам технически съвети, нищо сериозно.

— Опитва ли се да те измами?

— Отначало си го помислих, но после видях как онези типове го обработиха. Той е на ниво. Те му казаха… Виж, не се тревожи. Джак контролира нещата.

— Какво му казаха? — настоя татко.

Знаех си, че рано или късно той ще изкопчи истината от мен.

— Че ще го убият. Джак трябва да открадне някаква вътрешна информация.

— Да го убият!

— Намеренията им са сериозни, татко. Повярвай ми.

След изстрела на Националната алея всеки път, когато затворех очи, виждах един и същ образ — Сакс се опитва да каже нещо, но не излизат думи. Не исках да обяснявам защо съм толкова сигурен, затова замълчах.

— Какъв е ударът?

— Чиновническа работа. Нищо прекалено безумно, финансов.

— Работя с такива неща. Кой е мишената?

— Ти няма да се бъркаш. Минах през ада, за да те измъкна. Няма да позволя да те върнат в затвора.

— Технически съвети, а? — Той погледна шперца в ръката ми. — Не мисля така. Е, коя е мишената?

— Банката на Федералния резерв в Ню Йорк. Ще откраднат директивата, ще вземат решението на Комитета, преди да стане публично достояние.

— Федералната банка в Ню Йорк? Невъзможно. Те имат най-добре защитения трезор в света.

— Не искаме златото, а Бюрото.

— Ние? — попита баща ми. — Стига, Майк. — Той се вгледа в мен изпитателно, търсейки истината. Не можеш да излъжеш измамник. И именно това направи сина му толкова корав. — Какво не ми казваш?

— Погнали са и мен. Ще си го изкарат на мен, ако Джак избяга или не го направи. Знаят за Ани.

Той замахна неочаквано. Помислих, че ще ме удари, но татко се завъртя и заби юмрук в натрупаните чували с брашно до главата ми. От ъглите им се посипа бял прах.

— Ако те не го убият, аз ще го направя — заяви той.

— Можеш да се наредиш на опашката след мен. Само че той твърди, че се опитва да остане честен. Затова са го подгонили. Джак отказва да участва в играта.

— Тогава какво ще правиш? Нима ще влезеш с взлом в проклетата Федерална банка?

— Не. Само им играя по свирката, докато разбера — как да обърна цялата работа срещу онези, които ни заплашват.

— Кои са те?

— Единият ми се представи като Линч. Това вероятно не е истинското му име. Кара черен крайслер. Има вампирски зъби, адски слаб, около метър осемдесет и два-три.

Баща ми поклати глава.

— Защо не ме помоли за помощ?

— Няма да те въвличам, татко. Държа се на разстояние от цялата история. Засега само наблюдавам и разучавам мишената. Рискът е много малък.

— Влизане с взлом?

— Не. В днешно време навсякъде има камери, затова опитвам някои неща, за да погледна в Търговското бюро. Всъщност… — Замислих се за миг. — Можеш ли да изработиш нещо за мен?

Баща ми имаше прилична работилница в гаража си. Знаех, защото винаги когато отивах в дома му, той ме принуждаваше да изслушам проект за ремонт на жилището, дълъг няколко часа. Последния път лежах на място, тясно петдесет сантиметра и държах нагорещена медна тръба, докато той работеше с поялник, от който капеше разтопена спойка върху ръката ми.

— Зависи какво искаш да направиш — отговори той.

— Поставка за бейзболна топка. Ще ти покажа снимка. Искам да издълбаеш дървената основа.

— Няма проблем. За какво ти е?

— По-добре да не знаеш. Скоро ще отида да огледам периметъра и да преценя контрола. Ако тези камери проработят, ще имаме изображения на разположението на интериора и ще разберем каква е обстановката.

— Но няма да влизаш?

— Не. Ако ще идва с мен някой, това ще бъде Джак. Но никой няма да влиза.

— Сериозно ли те заплашиха?

— Адски.

— Тази работа не им харесва. Защо искат точно теб? Те знаят само, че си обикновен гражданин, аматьор.

— Предполагам, че са чули какво направих, за да се измъкна от последната бъркотия.

— И все пак каква е крайната им цел? Мислиш ли, че ще те оставят да свършиш работата и после ще приключат с теб? Има ли логика? След като са заплашили семейството ти? Човек не се ядосва така на някого и после да му минава.

— Мислиш, че е постановка? — И аз се питах същото, обмисляйки нещата. Бях си създал враг с всеки случай, който поемах. Вървях по следите на парите, на корупцията. Редовно вбесявах най-влиятелните хора във Вашингтон. По-лесно беше да разбера кой няма причина да ме прецака.