Мэтью Квирк - Директивата

Картрайт отпи от уискито. Изглеждаше натъжен.

— Неприятно ми е, че ще го спомена, Майк, защото съм близък със семейството ти отдавна, но да не би да правиш това от страна на някакви типове от силите на реда?

Доносник? Би трябвало да се обидя, но преди няколко години бях завършил право в Харвард и познавах много прокурори. Един престъпник би ми се доверил трудно, затова го приех като комплимент, че Картрайт не ме отряза.

— Не работя с ченгета — отвърнах.

— Хубаво, защото иначе щеше да се наложи да те убия. А нямаше да ми е приятно. — Той се засмя; аз също. — Сериозно. Познавам те от малък. Това би разбило сърцето ми.

Преглътнах.

— Разбирам.

— Добре. Достатъчно по този въпрос. Цената на всичките тези неща се вдигна, Майк. Живеем в интересни времена.

— Колко? — попитах. — Може би ще ми трябват няколко. Два за мен и един за Джак.

— Ще проверя каква е пазарната цена.

— Освен това ми трябват ключалки да се упражнявам — продължих. Имах известна представа какъв хардуер използват във Федералния резерв. — Модерни „Медеко“, карти и кодове и целия комплект — всякакви видове шперцове, клинове, шунт, пилички, универсални ключове, декодери.

— Имам няколко тук.

— А случайно да имаш бейзболна топка на „Ред Сокс“ от Световните серии?

— Като колекционерска вещ ли?

— Да.

В куфарчето си имах снимка, която бях намерил, докато проучвах Федералния резерв и втория човек в Търговското бюро в Банката в Ню Йорк. Той беше роден в Бостън, икономист и следователно факир по статистиката. Хората като него имаха слабост към бейзбола и безкрайните редици от цифри. Снимката показваше лицето му в близък план. Беше в кабинета си и стоеше до бюрото, а зад него имаше редица бейзболни топки, поставени на дървени основи. Някои от надписите на плакетите се четяха — Карл Ястржемски и Боби Дуър. На всяка имаше автограф. Той беше почитател на „Ред Сокс“ и това ме улесняваше да намеря троянски кон — трофей, на който не можеше да устои.

— Ще се обадя тук-там — отвърна Картрайт и тръгна към дъното на стаята. Отвори заключена врата и ме заведе в склад, а после взе дръжка за врата с клавиатура от лавицата. — Това са новите спецификации и кодове на Вътрешната сигурност. Швейцарски. Хиляда и триста долара. Осемцифрови пин кодове и двеста петдесет и шест битово закодиране. Според сертификата издържат до шест часа опити за разбиване.

— Боже — възкликнах.

— Това е само ако ги разбиваш по начина, по който правителството очаква. Електрониката, с която в днешно време тъпчат хардуера, създава куп слаби брънки. Немарлива работа.

Той въведе 12345678 на клавиатурата. Червеното екранче проблесна със съобщение за неправилен код. В същия миг Картрайт пъхна шперц в гнездото до примигващата светлинка. Всичко угасна и той натисна надолу дръжката.

— Изгаряш платката и ключалката се отваря. И внучката ми може да го направи. Упражнявал ли си се?

— Не съм. От години.

— Започни оттук.

Картрайт посочи вратата, през която бяхме влезли, а после протегна ръка към лавицата и ми даде шперц и динамометричен гаечен ключ.

Ключалката беше „Шлаге“ с шест щифта. Приклекнах пред нея, пъхнах динамометричния ключ и плъзнах вътре шперца. Изпитах вълнение. Имах чувството, че се надрусвам за пръв път от години.

Натиснах с ключа и започнах с първите щифтове. Надигнах ги, докато усетих, че цилиндърът леко поддаде. После долната половина на щифта се разхлаби и малката пружина отгоре вече не го притиска. Това означаваше, че имам комплект хубави инструменти.

Отвън настана суматоха, но аз бях твърде погълнат от ключалката и старите загадки, които години наред се бях учил да разгадавам.

Повдигнах и последния щифт и цилиндърът се завъртя свободно. Ключалката беше отворена. Засмях се. Господи, колко добре се почувствах.

— Картрайт! — извика някой. — Картрайт?

Обърнах се, но вече беше късно. Някой ме сграбчи за яката и ме запрати към стената.

Един мъж стоеше над мен и ме гледаше гневно. Вените на врата и челото му пулсираха от ярост.

— Здравей, татко — рекох.

Заслужавах си го. Той ме беше хванал да боравя с шперц и динамометричен гаечен ключ — нещо, което беше съсипало живота му и едва не бе съсипало и моя.

Огледах стаята.

— Ще нарушиш условната присъда, като се срещаш с някои от тези хора, татко.

— Тревожиш се, че аз ще имам неприятности?

— Не участвам в сапунени сериали — заяви Картрайт и тръгна към главното помещение. И наистина беше така. Тези хора седяха около маси за игра на карти в задни стаички на ресторанти и магазини и крояха заговори по цял ден в продължение на четирийсет години, докато някъде на фона работеше телевизор, и щяха да ти счупят китката, ако се опиташ да изключиш „Богати и жестоки“.