Мэтью Квирк - Директивата

Линч направи обидена физиономия.

— Има малко усложнение. Хората знаят кой е Сакс и че е имал достъп до онова решение. Той не е разказал на прокурорите, но те знаят достатъчно. Блокират всичко във Вашингтон. Наблюдават всеки с достъп до онази стая. Няма начин, не и след днес, когато те видяха на Националната алея.

— Тогава ще ме убиеш, ако не направя невъзможното възможно.

— Ню Йорк.

— Не, не и не — възразих. — Това е най-трудният трезор в света.

— Не е Форт Нокс.

— Там има повече злато, отколкото във Форт Нокс.

Линч се усмихна. Предположих, че това е представата му за шега.

— Но ти няма да влизаш в трезора — каза той. — Там има само неколкостотин милиарда. Големите пари са на горния етаж. Търговското бюро.

— Полицията вероятно вече е обградила дома ми.

— Не се безпокой. Няма как да те разпознаят освен по няколко неясни описания на ченгетата, дошли първи на местопрестъплението. Да се изцапаш с кръв е малко индианско за моя вкус, но свърши работа.

Оставих го да си мисли, че съм толкова луд. Трябваха ми всички стратегически предимства, които можех да намеря.

Джак облиза устни. Протаках, но нямаше какво да решавам. Въпросите на Линч не ми предоставяха избор. Те бяха заповеди. Отново стиснах ножа и се приближих.

— Ще взема директивата и ще ти я дам — заявих. — И след това приключваме. Никога повече няма да те видя. Всичките дългове ще бъдат изплатени напълно.

— Договорихме се — отвърна Линч.

Единственото, което ми се струваше правилно да направя, беше да забия ножа в гърлото му. Той обаче имаше сериозни подкрепления и това само щеше да ги накара да ме убият. Трябваше да играя по свирката му и да печеля време.

— Добре — отговорих.

— Е, какъв е планът? — попита Линч.

— Моят план за невъзможната задача, за която ти спомена преди двайсетина секунди?

— Да.

— Виж дали ще можеш да ми намериш бейзболна топка от Световните серии през 2004 година с автограф.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Имам няколко идеи.

Той кимна. Решителността ми, изглежда, му харесваше.

— Ще проверя — каза и ме потупа по рамото. — Нямаше да се справя без теб, Майк. Ето ти нещо за главоболието.

Той извади монета от десет цента от джоба си и ми я подаде. Монетите от десет цента се използват като послания. Оставят ги върху трупове за предупреждение на информаторите.

— Начукай си го — рекох и минах покрай него.

Линч искаше да ме оплете в мрежите си. Добре. Допускаше нова грешка. Защото аз щях да разнищя операцията на тези копелета и да я взривя отвътре.

Имах шест дни.

Кихнах. Няколко трохи хашиш се разхвърчаха от найлоновото пликче за веществени доказателства и паднаха в прашния ъгъл на стаята. Бях в склада за доказателства на вашингтонската полиция, бивша фабрика в Анакостия, заобиколена от феодалните владения на наркодилъри. Това беше същинска пещера на Аладин. Претъпкано е с крадени стоки, които са натрупани в товарното отделение и се изсипват на улицата. Хранилището с наркотиците е изградено от шперплат и от време на време някой фенциклидин се възпламенява от задушаващата жега. Складът е като колело на съдбата за криминалистите, страхотно за обществените защитници. Веществените доказателства все се губят и клиентите им излизат на свобода.

Това беше последното място, на което исках да бъда, но работех безплатно като адвокат на клиент, когото не можех да разочаровам. Той беше добро хлапе и щеше да учи в колеж, но беше арестуван с хашиша. Бяха внесли поправки в законите за марихуаната, но те не се отнасяха за хашиша. Момчето имаше една десета от грама над допустимото и това щеше да му донесе сериозна присъда. Проверих пликчето с вещественото доказателство.

Полицаите все още не го бяха претеглили. Типична неефективност. Колкото по-малко се говореше за това, толкова по-добре. Алергиите току-що спасиха на хлапето осем години от живота му.

Докато излизах, си спомних за един друг случай, може би друг вход за Банката на Федералния резерв. Трябваше да отида във Вирджиния. Отправих се към търговския център „Пентагон Сити Мол“. Взех си копчета за ръкавели, докато бях там, но истинската ми цел беше магазинът на „Епъл“.

Аз го видях пръв, преди той да ме забележи. Изглеждаше на седемнайсет, но всъщност беше три години по-голям. Дерек имаше афроподстрижка, с обръсната на места глава, и носеше очила като Бъди Холи и стандартната тениска на служител на „Епъл“ върху официална риза, закопчана до горе. Беше израснал в малкия квартал „Бари Фарм“, Югоизточен Вашингтон. Това беше трудно място за факир по компютрите като него, но поне беше в безопасност.