Мэтью Квирк - Директивата

Една ръка стисна рамото ми.

Обърнах се и видях брат си.

Черният крайслер беше спрял с включен двигател на няколко крачки. Джак тръгна към него. Зад волана седеше Линч.

— Ще те измъкна оттук — каза той.

Полицията затягаше обръча. Чувствах как кръвта на Сакс засъхва и стяга като люспи кожата ми. За всички аз бях стрелецът. Знаех, че трябва да вдигна ръце, да се предам и да поверя живота си на представителите на законите, които се бях заклел да спазвам и които бяха разделили семейството ми.

Или можех да се предам на убийците, които току-що ме бяха натопили. Те чакаха в черния автомобил до мен — единственият ми път за бягство. Задната врата се отвори. Бях невинен, но бях видял достатъчно и знаех, че истината вече няма значение.

Кръгът от ченгета се стесняваше.

Джак скочи в колата и протегна ръка към мен.

Единственият изход беше да затъна още повече.

Качих се в колата.

Линч подкара и аз се наведох зад тъмните стъкла.

— Ти ли го застреля, мамка му? — обърнах се към Линч.

— По-сложно е, отколкото изглежда — отговори той.

Погледнах Джак.

— А ти какво правиш с тях?

— Бях там, Майк. Те ме взеха. Могат да ни измъкнат оттук. Дошли са да помогнат.

Видях тъмнолилавото петно под превръзката на слепоочието на Джак и долових страха му.

— Трябва да те закарам на безопасно място — каза Линч.

— Дюпон.

— Какво?

— Закарай ме на Дюпон Скуеър — отвърнах, гледайки пропуснатите обаждания и съобщения от Ани. — Иначе годеницата ми ще ме убие и ще те лиши от това удоволствие.

Трябваше да говоря с нея, преди новината да се разчуе, и да й обясня как стоят нещата, преди всяка новинарска агенция да ме опише като убиец. Но имаше и нещо повече. Ако щях да бягам, нямаше да го направя без нея.

— Положението е напечено — отбеляза Джак.

— Дюпон — повторих и се опитах да се сетя за място, където мога да си взема душ.

Линч ме погледна така, сякаш бях седемгодишно дете, и рече:

— Добре.

Слязох на червен светофар на пресечката с „Флорида“.

Джак също отвори вратата, но Линч го спря и пусна само мен.

— Ще се справиш, Майк — каза Линч. — Не се тревожи. Само запомни — не върши нищо необмислено. Това никога не завършва добре.

Стигнах до „Хилтън“. Бях си купил дрехи от първия магазин, край който минах — моден спортен бутик за облекла в урбанистичен стил, а после се изкъпах и се преоблякох в съблекалнята на обществения басейн зад началното училище „Мари Рийд“.

Докато прекосявах фоайето, осъзнах, че панталонът в цвят каки и карираната риза не изглеждат много небрежно-елегантни в петък, а са по-подходящи за рапър, който е решил да изглежда нормално. Сервитьорите в главната бална зала прибираха десертните чинии и малки групи съдии и адвокати стояха тук-там и разговаряха.

Помахах на Ани, която беше в отсрещната страна на помещението. Тя държеше тежка кристална ваза с гравиран надпис и беше в центъра на вниманието на малък кръг от прокурори и съдии. Когато хората, с които Ани разговаряше, ме видяха, че се приближавам, безпокойството им нарасна, сякаш ставаха свидетели на автомобилна катастрофа. Предположих, че разбират значението на моето неявяване навреме на големия момент на Ани.

— Майкъл — каза възрастен адвокат, специалист по интелектуалната собственост, с когото бях в приятелски отношения, — най-после успя да дойдеш. Пред теб е най-новият носител на наградата за най-добра доброволна безплатна работа през годината. — Той вдигна чаша за Ани.

— Честито — рекох. — Много съжалявам, че закъснях. Възникна нещо спешно.

Наведох се да я целуна по бузата. Тя беше студена като лед.

— Добре ли си? — прошепна Ани.

— Да.

— Защо си се облякъл така, по дяволите? — изсъска тя, усмихвайки се престорено, и ужасно ми заприлича на баба си.

— Ще ти обясня.

В края на бара имаше телевизор, който предаваше новини. На мястото, където бях оставил Сакс, се беше събрала цяла армия ченгета и медици.

Преди да успея да се измъкна, Ани ме представи на хората около нея и аз се ръкувах с тях.

— А това е съдия Густавсон, единственият във Вашингтон, който записва собственото си мнение.

Те се засмяха. Забелязах, че под ноктите ми все още има кръв. Щях да стисна ръката на съдия от съда, откъдето бях взел Сакс. Стоях там като идиот, втренчен в ръката си, и после я протегнах към него. Да ме убият, не знам за какво разговаряхме, нито колко време стояхме там. В съзнанието ми бяха само полицейските сирени и образът на Сакс, чиято кръв изтича на земята.