Ерик Стори - Дадена дума

В една от тях живееше Алвис. Адресът, с който разполагах, предполагаше, че ще го открия в края на Деветнайсета улица, на северния бряг на река Колорадо. Стори ми се логично. Мястото бе отдалечено, предоставяше бърз и лесен достъп по магистралата и реката. Готов бях да заложа двайсет долара, че Алвис разполага с моторница, която е спуснал някъде наблизо. Разбира се, щеше да се е подсигурил и с охрана, разположена най-вероятно в няколко обръча около къщата.

Спрях мотора край едно езерце и го оставих под ниско дърво с надвиснала над мен корона. Докато го паркирах, се убодох на седемсантиметрови тръни. Тъй като ми бе студено, не усетих никаква болка. Извадих пистолета и тръгнах през джунглата от диви маслини, паднали клони и плетеница от лиани, завладяла пространството между реката и пътя.

През по-голямата част от този преход направо пълзях. Следвах пътеки, използвани от дивите животни, които наподобяваха по-скоро тунели сред гъстата растителност. Провирах се под ниско надвиснали дебели клони. Комарите се събираха на ята и атакуваха всеки сантиметър непокрита кожа. Черна лепкава кал покриваше тялото ми от главата до петите. Миришех на гнила растителност и моторно масло.

След като в продължение на пет минути газих локва след локва, излязох на малка поляна, разположена толкова близо, че можех да наблюдавам къщата в края на улицата. Растителността бе достатъчно гъста, за да ме скрие от обитателите й, но, от друга страна, бях застанал прекалено далече, за да доловя каквито и да било звуци.

Спрях да треперя. Дъждът обаче се усили и водната пелена ми пречеше да видя какво точно се случва пред огромното триетажно имение. Видях два черни джипа, паркирани до лендровъра, и успях да различа петима мъже, които напуснаха тичешком къщата, качиха се в колите и потеглиха с бясна скорост.

Тъкмо се канех да заобиколя имението от задната му страна, когато телефонът ми иззвъня.

Извадих го и натиснах копчето, на което пишеше ОК.

— Стокър Стейдиъм не ме устройва — заяви Алвис, този път с по-спокоен и уравновесен тон. — Ще трябва да сменим мястото. И времето. Два часът в Ботаническата градина.

Забавих се с отговора, за да го накарам да си помисли, че размишлявам върху предложението му.

— Добре — отвърнах неохотно аз. — Не искам нищо друго, освен да взема сестра си.

Той, разбира се, нямаше никакво намерение да доведе Джен. Както и аз не бях имал никакво намерение да ходя до „Стокър“. Алвис беше умен, но смяташе, че аз не съм. Разсъждаваше по следния начин: Бар иска да се срещнем по обед. Той избира мястото и пристига по-рано, за да устрои засада. Затова ще му се обадя, ще сменя часа и мястото и ще изпратя моите хора още докато провеждам разговора. По този начин, колкото и рано да пристигне Бар, моите хора ще са го изпреварили.

Добър опит. Нямаше представа къде се намирам в момента. А това означаваше, че повечето от горилите му вече пътуваха към Ботаническата градина и щяха да останат там дълго, много дълго, в очакване на човек, който нямаше да се появи.

— Чакай! — казах аз.

— Да?

— Искам да чуя Джен. Да се уверя, че е жива, преди да отида на срещата с твоите хора.

Настъпи пауза, прекъсната от викове в далечината. Накрая Алвис все отново телефона и излая:

— Ето.

Последва тишина, след която чух треперещия глас на Джен.

— Клайд?

— Добре ли си?

— По-добре. Още съм замаяна, но съм по-добре. Къде си?

— На път към теб. Трябва да бъдеш силна, Джен. Още от този момент. И да направиш онова, което правехме всеки път в старата ни къща, когато някой се опиташе да ни нарани. Още сега, нали?

Тя задиша тежко, объркана отначало, но после каза:

— Да, моля, побързай. Ще тръгваме и…

Прозвуча плесница, след което Алвис отново взе телефона.

— Два часът, Бар.

За момент ми се стори, че чувам дращене и борба. После Алвис затвори.

Не бях сигурен дали Джен е разбрала какво исках да й кажа, нито дали е в състояние да изпълни молбата ми. Нямах представа в какво състояние е. Но се сетих за всички онези ужасни нощи, когато използваше скрина си, за да препречи вратата, и реших, че си заслужава да опитам.

Колко ли от хората на Алвис бяха останали в къщата? Предположих, че е поне един, и се помолих да не са повече. Изпълнен с твърда решимост да дам всичко от себе си, но и с надежда късметът да не ми изневери, проверих пистолета, уверих се, че има патрон в цевта, и започнах да се прокрадвам към къщата.

Небесата се разтвориха, изля се нов студен порой, а през това време аз заобиколих къщата от задната й страна. Макар да не можех да бъда напълно сигурен заради дъжда, бях почти уверен, че е останал само един охранител, който да патрулира из двора. Когато маршрутът му го отведе в задната част на имението, реших да приведа плана си в действие. Хукнах по моравата — ботушите ми шляпаха из калта — и се скрих зад лендровъра, без да прозвучи нито един изстрел.