Ерик Стори - Дадена дума

Аз обаче не паднах. Не и преди Алвис да постави крака си зад моя и да ме блъсне назад. Тогава се стоварих тежко в калта, а той се озова върху мен. Белите ми дробове се свиха от удара, но успях да вдигна крака и да сключа глезени над гърба му. Алвис ме удари веднъж в брадичката, после здравата му ръка посегна към пистолета, като едва не счупи показалеца и китката ми.

Той измъкна пистолета от ръката ми, а аз сграбчих ранения му лакът, забих пръсти в импровизираната превръзка и стиснах. Алвис изкрещя от болка и понечи да ме удари с глава, но аз долепих брадичката си към гърдите и той пропусна. В този момент би трябвало да чуя стъпките по пътеката, но бях прекалено зает да дърпам главата на Алвис към себе си, за да мога да забия зъби във врата му. И когато успях да го направя, той изкрещя по-силно от преди.

С последно усилие противникът ми вдигна пистолета и стреля в главата ми. Без никакъв резултат, разбира се. Възползвах се от това и се нахвърлих върху него. Претърколих се, при което той се озова отдолу, и започнах да го удрям както ми падне. С юмруци. С глава. С длани. С всеки удар се сещах за майка ми… и за Али… и за всички жени и деца, които бях погребал на три континента през годините — невинни жертви на злото.

Опитах се да размажа физиономията му до неузнаваемост. Представих си човешкото същество под мен като парче месо, което щях да налагам, докато се превърне в кайма… ако не бе гласът на сестра ми, който ме молеше да спра.

— Престани, Клайд! Моля те, престани!

Предполагам, че в този момент й е било трудно да ме възприеме като човешко същество. Най-вероятно съм й заприличал на чудовище. Почувствах ръцете й на раменете ми.

— Няма смисъл, Клайд! Това няма да върне мъртвите! — извика сестра ми.

Тогава отпуснах ръце, отстъпих назад и прегърнах Джен. Тя обви ръце около мен и двамата заплакахме.

Когато спрях мотора на Бет в алеята пред огромната къща на Деб, видях там паркирани автомобили. Джен беше зад мен и ме стискаше здраво, както бе правила преди няколко дни, когато се опасявах да не падне от коня ми. Бе седяла на мотора с ръце, сключени около кръста ми, притиснала малката раница между нас. Беше се справила отлично, само дъждът малко я бе намокрил. Четирийсет минути по-рано бях позвънил в дома на Деб, но се бе включил телефонният секретар, затова просто бях оставил кратко съобщение. То гласеше, че „лошият“ си е получил заслуженото и всичко е наред. Сега седях пред дома на най-голямата ми сестра и не знаех дали ще заваря някого вътре. Затова направих нещо, което бях вършил само веднъж през живота си. Изпратих есемес. Попитах Деб дали си е вкъщи, съобщих й, че Джен е с мен, и я помолих да влезем.

Тя не отговори. Вместо това отвори вратата. А до нея стоеше сестра ми Анджи, която не бях виждал от шестнайсет години.

Джен се втурна към тях и ги прегърна и двете. Трите момичета се завъртяха в кръг и се засмяха. Грабнах раницата, която двамата с Джен бяхме донесли, и тръгнах напред, макар да се чувствах неловко на тази семейна среща. Когато прекрачих прага и оставих раницата до вратата, Анджи пусна Джен от прегръдките си и ме изгледа по начин, който казваше: „може да си луд, но аз пак те обичам“. Изглеждаше по-руса и по-красива, отколкото я помнех.

— Всички се радваме, че тази история приключи, Клайд.

— Изглеждаш страхотно! — казах й напълно искрено.

Тя се усмихна и изигра цяла пантомима, докато оглеждаше израненото ми и окървавено тяло.

— А ти изглеждаш…

— Не е нужно да го казваш. Изглеждам ужасно. Последните дни бяха доста трудни.

Когато се настанихме край кухненската маса, Джен огледа скъпото обзавеждане и възкликна:

— Тази къща е направо страхотна! По-добра дори от предишната.

— Забравих, че не си ни идвала на гости, след като се преместихме тук — отвърна Деб и й подаде одеяло. Връчи едно и на мен. — Знаеш как е, новата къща предоставя възможност да си създадеш нови спомени. — Погледна ме и попита: — Да ви приготвя ли нещо за хапване?

Отворих уста, за да отговори, но Джен ме изпревари.

— Умирам от глад! — заяви тя.

Зачаках Деб да й отвърне заядливо, както бе постъпила с мен при последното ми посещение — и както бе правила винаги, когато бяхме деца. Но тя замълча. Просто отиде до един шкаф и извади тиган от там.

— Телешко с броколи? Става ли? — попита тя и се усмихна, когато чу хора от ентусиазирани възгласи.

— Ще ти помогна, Деб — каза Анджи и се присъедини към нея на кухненския плот.