Ерик Стори - Дадена дума

— Децата не са ли вкъщи? — попитах аз.

— Ник ги заведе в парка — отвърна Деб, докато вадеше продукти от хладилника. — Всички въздъхнахме с облекчение, когато чухме съобщението ти на секретаря. Децата бяха пощурели след толкова време, затворени у дома. Затова, щом дъждът спря…

Кимнах. Тъкмо се канех да се извиня и да произнеса онази малка реч, която бях приготвил по пътя насам, когато Джен отново ме изпревари.

— Благодаря за храната. И на двете! А тези одеяла са просто божествени.

— Моля — отвърна Деб.

Докато двете ни по-големи сестри се суетяха из кухнята, двамата с Джен се спогледахме. Погледите ни сякаш казваха: Не мога да повярвам, че всичко приключи. Истината бе, че най-вероятно още не се бяхме отърсили от шока. Почти не си бяхме говорили, след като напуснахме къщата на Алвис.

Бях свършил точно четири неща, преди да измъкна хондата от мястото, където я бях оставил, да кача Джен отзад и да полетя през портата на имението. Първото бе да позвъня на Деб и да оставя съобщението. Второто бе да огледам ровъра. Идеята се оказа добра. Под един от панелите отзад, където обикновено стоеше резервната гума, открих малка кафява чанта, пълна с пачки банкноти с голям номинал.

Третото, което направих, бе да позвъня на агент Питърс и да му съобщя за един слух, който бях чул по адрес на господин Ланс Алвис. Продиктувах му адреса и предложих да изпрати и линейка.

Последното ми действие, преди да напусна имението на Алвис, бе да попитам Джен за какъв „удар“ е ставало въпрос.

— Знам само, че тези химикали бяха много важни — отвърна тя. — Хората му говореха за някаква специална формула, която разработили в трите лаборатории… да, да, има още две. Формулата зависела от някаква съставка, която се намирала много трудно. Аз можех да ги вкарам в складовете. Имах пропуск с право на достъп и всичко останало. Там обаче работехме на смени — една седмица дежурим, една седмица почиваме. От съображения за сигурност. Затова Ланс се нуждаеше от мен за следващата ми смяна. Тогава щеше да се отърве… да ме изхвърли като използвана спринцовка. — Тя изтри една сълза. — Ако не беше дошъл ти…

— Но аз дойдох. Дойдох, защото… нали за това са братята?

Тя се усмихна едва-едва и кимна.

— Добре, а сега се дръж здраво — казах аз и излетях с пълна газ през портата на имението.

Зад гърба ми останаха Ланс Алвис и налудничавите му планове да изгради наркоимперия.

Озовахме се отново в настоящето, но вече с пълни стомаси. Деб, Анджи и Джен запрелистваха фотоалбумите на Деб. В ъгъла на една страница забелязах стара снимка на мама като ученичка. Момичето на фотографията бе младо, красиво и несъмнено устремено към бляскаво бъдеще. В някакъв момент в нашето детство всички ние гледаме на живота именно по този начин. Какво се случва впоследствие с нас?

Сестрите ми ме повикаха и ми показаха малка снимка, на която бях в трети клас. Присмяха се на големите ми уши. Аз също се засмях, защото се наслаждавах на момента. За бога, бе изминал цял един час, без да огледам хоризонта за приближаваща заплаха. Чувството бе приятно.

— Обичам ви, момичета! — възкликнах изненадващо.

Всички млъкнаха и ме погледнаха.

— Какво? — възкликнаха сестрите ми почти едновременно.

— Никога не бях изричал тези думи пред която и да било от тях. Да, когато бяхме малки, бях правил опити да им го покажа, но не помня да го бях изричал на глас. Пропуснах тази възможност и с Али и това бе урок, с който бях принуден да живея и — надявах се — да си извадя поука от него.

— Чухте ме — казах аз и погледнах Джен. — Отсега нататък имате ли нужда от нещо, само ми позвънете. Без значение колко съм далече. Заклевам се. Трябва обаче да ми обещаете едно.

— Какво? — попита Джен.

— Никакви наркотици.

— Обещавам — каза тя.

Усмихна се по онзи начин, по който се усмихваше, когато татко живееше с нас и животът ни още не бе тръгнал по наклонената плоскост.

Деб и Анджи се усмихнаха широко. В този миг чух отварянето на входната врата, последвано от оживените гласове на две момчета и гръмогласно предупреждение, което гласеше: „Събуйте си обувките, терминатори такива, ще изкаляте килима на майка си!“. Това можеше да бъде само Ник.

Срещата със зет ми не протече така неловко, както би могло да се очаква. Той долови настроението в стаята и се вписа в него. Дори открихме, че имаме нещо общо — омразата към съвременните технологии. Или най-малкото, нежеланието да се научим да боравим с тях.