Ерик Стори - Дадена дума

Върнах се при Бет, която отпиваше от кафето си. Очевидно още размишляваше върху разговора ни.

— Толкова бързо? — попита тя.

— Трябва да взема колата ти назаем.

— Защото сме близки приятели или какво?

Беше права. Изобщо не ме познаваше. Не си бях направил труда да й съобщя дори името си. Не бях казал нищо, освен че възнамерявам да убия бившия й приятел. Не се бях представил като човек, на когото с радост да дадеш колата си.

— Виж, знам, че се запознахме току-що. И че нямаш причина да ми се довериш. Но повярвай ми, аз просто се опитвам да спася сестра си. Освен това ще ти върна колата.

— А къде е твоята? Или нямаш кола?

Кимнах към шерифа, който сега обикаляше бавно около джипа и записваше нещо в бележника си.

— Принадлежи на човека, който обича да реже пръсти — казах аз.

— Открадна ли я?

— Кимнах.

Тя се ухили одобрително.

— Как ще се прибера у дома?

Извадих последната си стотачка и й я подадох с най-очарователното изражение, на която бях способен. После разперих длани под ъгъл, сякаш за да попитам „Имаме ли сделка?“. Тя скръсти ръце и се поколеба още две секунди.

— Имаш ли си име?

— Клайд Бар.

— Клайд, ако ти дам ключовете, ще ми обещаеш ли, че няма да съжалявам?

— Обещавам.

— Добре, може да е лудост, но… Червен „Хонда Интерсептор“, паркиран зад салона. Можеш да караш, нали?

Мотор? Не бях карал от години.

— Прекарал съм живота си на мотори. Ще ти го върна довечера или утре сутринта.

— На всяка цена.

Веднага щом излязох навън, заваля дъжд. Отначало лек ръмеж със ситни капчици, наподобяващи мъгла, който после премина в студен упорит дъжд. Идеално време за пътуване.

Открих червения мотор до тухлената стена и го яхнах. Потърсих стартера в продължение на няколко секунди, преди да осъзная, че такъв просто няма, след което открих бутона на електронното запалване.

Нахлупих ниско шапката си, дръпнах ципа на новото си яке и затиках мотора по алеята. Включих на скорост, натиснах съединителя, излетях на улицата, поднесох се и едва не ударих някакво дърво и кофа за боклук. Намалих газта, овладях машината и се понесох по асфалта.

На магистралата усетих малките капчици дъжд да се забиват в кожата ми и се опитах да си припомня пътя към адреса, който бях получил. Ако картата в главата ми не грешеше, трябваше да се добера до там съвсем лесно: магистрала I-70B до Фруита, от там на юг покрай реката. С толкова бърз мотор можех да стигна за броени минути, стига да натиснех газта.

Което и направих. Обикновено не карам бързо, но Алвис имаше преднина. Или щеше да бъде на мястото, за което ми бе казала Бет Кориган, или щеше да е път към мястото, където работеше Джен, за да открадне химикалите, които му трябваха. И бездруго бях закъснял.

Наклоних се напред, а коремът ми опря в резервоара. Започнах да сменям предавките една след друга. Карах на пета, докато прекося предградията, но вдигнах на шеста, когато излязох на магистралата. С над сто и шейсет километра в час. Молех се да не падна от мотора, молех се да не срещна ченгета, молех се да заваря Алвис у дома му, молех се Джен да е невредима.

Късметът не ми изневери и се добрах до Фруита без никакви проблеми. Спрях край едно голф игрище и се помолих късметът да не ме изоставя.

Щеше да ми трябва.

Стоях край пътя и треперех от студ. От подгизналите ми дрехи се стичаха вода, масло и мръсотия. Съставих нещо като план. Извадих телефона от якето и позвъних на Алвис.

Той вдигна, но не ми отговори веднага. Само дишаше в микрофона. Надявах се да е запъхтян от бързината, с която си събира багажа.

— Промених си решението — заявих аз.

— Радвам се да те чуя, Бар — отвърна Алвис, макар гласът му да издаваше точно обратното. — Променил си решението си относно какво?

— Относно идеята да докараш сестра ми. Прекалено съм уморен, за да идвам при теб. Какво ще кажеш за Стокър Стейдиъм? Стадионът в парка, южно от тук? Ще бъда там по обед. Остави я на Норт Авеню, кажи й да тръгне пеша към парка. Аз ще я взема, а ти ще продължиш да си работиш на спокойствие.

Настъпи тишина, докато Алвис се опитваше да прецени колко съм глупав.

— Звучи добре. По обед — каза той и затвори.

Яхнах мотора, макар да нямах никакво намерение да ходя до „Стокър“. Ако Алвис проявеше предпазливост, щях да имам по-малко притеснения, когато стигнех до дома му.

Пътят, който водеше към къщата на Алвис, вървеше право на юг покрай голф игрището, после извиваше покрай езерца със засадени покрай тях диви маслини и тамарикси. Езерцата някога били баластриери, използвани при строежа на магистралата. Впоследствие, поради близостта до реката, ги бяха запълнили с вода и бяха построили луксозни къщи наоколо.