Ерик Стори - Дадена дума

Двамата с Джен обаче се променихме. Преструвахме се, че нищо никога не се е случвало, което свърши работа за известно време, поне докато ченгетата продължаваха да слухтят около нас и да ни държат под око. Когато престанаха, бяхме принудени да се замислим върху онова, което бяхме направили.

Децата не са в състояние да понесат толкова много кръв и толкова тежка вина и това ни пречупи. Джен заряза гимназията, и то в последната си година. Започна да се мъкне с разни типове, които приличаха на статисти от филм за Дракула. И да използва всяка дрога, която минаваше през долината.

Аз също щях да напусна училище, ако не бях срещнал Мария, благодарение на която съхраних здравия си разум. Разбира се, доколкото един тийнейджър, в чието тяло бушува същинска буря от хормони, може да притежава здрав разум. Джен избяга и заживя с онези типове, които си слагаха черно червило за устни, а аз прекарвах по-голямата част от времето си у Хуан.

Когато наближи време да завърша, Мария вече не бе в състояние да ме предпази от демоните, които ме навестяваха нощем. Не можех да стоя на едно място трябваше да се движа, да видя планините, пустините, джунглата, морето… Затова се сбогувах с нея — тук, на брега на същата тази река — и напуснах страната.

Продължих да плувам безцелно и да се наслаждавам на силните дълбоки течения, които гъделичкаха краката ми. И да се опитвам да намеря отговорите на всички онези трудни въпроси, които не бях успял да разгадая. Явно се бях унесъл прекалено, защото не чух скърцането на автомобилни гуми по каменистия бряг. Не чух и затръшването на четирите врати на джипа, нито пък забелязах четиримата мъжаги в огромни бели тениски и груби памучни панталони, застанали до купчинката с дрехите ми. Видях ги едва когато се обърнах по корем и заплувах към брега. Но тогава те вече бяха насочили пистолетите си към главата ми.

— Ти ли си Бар? — попита единият и размаха оръжието си.

— Кой пита? — отвърнах аз и се приготвих да се гмурна дълбоко.

Обикновено водата осигурява добра защита срещу куршумите.

— Застреляйте го — каза непознатият.

Поех дълбоко дъх и бях готов да се гмурна, когато той каза:

— Шегувам се, приятел. Приберете оръжието. Останалите се засмяха и мушнаха пистолетите в панталоните си, а онзи, който бе говорил до момента, ми протегна ръка. Поех я и той ме издърпа от водата.

— Брат ми се обади.

Стоях на брега, треперех от студ, от мен капеше вода и попиваше в пясъка, а мъжът, който вероятно бе Алехандро, продължаваше да говори.

— Жалко за Чопо — заяви той. — Отличен стрелец беше.

Кимнах. Исках да кажа колко много съжалявам за смъртта му, но хора като тях не си падаха по сантименталностите.

— Дори да беше жив, нямаше да имаме нужда от него. Нито от теб — продължи Алехандро. — Отбих се само да ти благодаря за намесата. Алвис вече се крие. Нямаме представа къде е, но оттегли хората си. Ние ще поемем бизнеса в долината.

— Радвам се да го чуя — казах аз.

— Вече се нанесохме в „Избата“. От вчера братът на Алвис продава за нас. Изгаря от желание да предаде батко си и го прави, без да му мигне окото. Можеш да ме попиташ обаче дали му имам доверие.

Усмихнах се.

— Никакво, предполагам.

— Съвсем скоро Спайк ще остане извън играта. Трябва само да разбера как точно действат каналите му.

Споменаването на Спайк ме извади от унеса.

— Нещо против да се облека? — попитах аз, защото продължавах да треперя.

— Ще те оставим да го направиш на спокойствие. Алехандро махна с ръка, което означаваше: моля, заповядай. Даде знак на хората си и четиримата се обърнаха и отдалечиха. Изминаха трийсетина метра, когато Алехандро се обърна и извика:

— Ей, Бар?

Тъкмо закопчавах колана си.

— Какво?

— Следващия път, когато си уговориш среща с някой като мен, гледай да си с панталон.

— Добър съвет — кимнах аз.

Трябваше да открия мотел, където да подремна. Не ме свърташе на едно място. Нямах представа къде е Алвис, но знаех откъде да започна да го търся.

След като изсъхнах, подкарах покрай реката, свих по Трийсет и втора улица и паркирах на тихо, спокойно място на една пряка от „Избата“. Проверих пистолета, пъхнах го в якето си и тръгнах пеша. По улицата се разминаваха коли, чиито шофьори нямаха и най-малка представа за онова, което се бе случило в планините. Нито за това, което предстоеше да се случи. Завиждах им.

Пред бара пак нямаше никакви хора. Изритах вратата и влязох. Заведението вонеше по същия начин: на урина, застояла бира и отчаяние. Този път обаче долових и слаб мирис на страх. И кръв. Тесният продълговат салон бе празен, с изключение на тримата мъже на бара: двама рокери с прошарени бради и прашни кожени дрехи и Спайк, облечен в хавайска риза, панталон в цвят каки и шина на крака. И тримата се обърнаха, като чуха вратата да се блъска в стената.