Ерик Стори - Дадена дума

В девет сутринта влязох във фризьорския салон. Помещението вонеше на промишлени химикали и лак за нокти. Редом с четирите стола в чакалнята бяха наредени стелажи със скъпи лосиони за тяло и балсами за коса. Две фризьорки обслужваха клиентките, настанили се на въртящи се столове. На пода около едната се стелеха отрязани кичури. Другата бе вдигнала краката си, докато педикюристката лакираше ноктите й.

— Бет на работа ли е? — попитах аз, без да се обръщам към никого конкретно.

Гласът ми прогърмя в тясното помещение.

— Разбира се, че съм тук — отвърна фризьорката, която подстригваше първата клиентка. — Някой те е изпратил да се подстрижеш ли?

— Трябва да поговорим.

Тя спря работа, постави ръце на кръста и присви вежди. Беше висока — необичайно висока, — с тяло на колежанка: стегнати мускули и меки извивки. Лицето й обаче имаше строго излъчване. Беше лицето на жена, която прави третата си обиколка по пистата, но полага сериозни усилия да се преструва, че е първата.

— Имаш нужда от подстригване — заяви тя.

Свалих шапката си и прокарах пръсти през невчесаната си коса. Беше права. Днешният ден обаче можеше да се окаже последен в живота на Джен, така че нямах време за такива неща. Погледнах ценоразписа на стената зад столовете и открих тарифата за мъжко подстригване.

— Ще ти платя двайсет подстригвания, ако поговорим.

До този момент лицето й имаше излъчване на пребито паленце, симпатично, но малтретирано. Сега доби изражението на койот: гладно и алчно.

— Трябват ми пет минути, за да приключа тук. Изчакай ме в кафенето до нас.

Кимнах, сложих си шапката, докоснах периферията в знак на поздрав към дамите и влязох в съседното заведение.

Бет Кориган се появи шест минути по-късно и седна срещу мен на малката маса.

— Сестра ми изчезна. Тя е при човек, когото познаваш — обясних аз. — Имаш ли представа къде мога да го открия, ако е в града?

— Ченге ли си?

— Нямам нищо общо с полицията. Сестра ми е загазила.

Тя се замисли за миг, после кимна.

— Първо парите.

Плъзнах по масата две стотачки от петте, които бях взел от Зики.

— Човекът, когото търсиш… инициалите му Л и А ли са?

Кимнах на свой ред. Тя се огледа притеснено.

— Не мисля, че мога да говоря. Той е гаден тип.

— Но излизаш с него, нали?

— Излизах с него, минало време. Приключих миналата седмица, когато ми причини това. — Тя вдигна лявата си ръка. Кутрето й липсваше. Чуканчето бе бинтовано. — Предполагам, че съм късметлийка, защото пощади другата ми ръка. Подстригвам с дясната.

— И с какво го заслужи?

— Засмях се.

— Какво?

— Засмях се на начина, по който режеше пържолата си. Не обича да му се присмиват.

Поклатих глава. Всяка история, която чуех за този тип, бе по-лоша от предишната.

— Имаш ли представа къде отсяда, когато идва тук?

— Казах ти вече! Не мога да говоря с теб. Прекалено опасно е!

— В такъв случай ще си поръчам още подстригвания.

Поставих на масата нови двеста долара. Тя впери поглед в банкнотите и се замисли. През това време поръчах две средно големи кафета, черни. След като сервитьорката ни поднесе чашите, над които се вдигаше пара, и отиде да обслужи друга маса, Бет Кориган попита:

— Ще го убиеш ли?

Кимнах.

— Добре — отвърна тя. — Имаш вид на човек, който може да се справи с него. Не успееш ли обаче, и двамата сме мъртви, ясно ли ти е? Ще ти дам адреса, но трябва да ми обещаеш, че няма да доживее до следващия ден. Ще се справиш ли?

Кимнах отново.

Тя ми даде адреса. А докато пиехме кафе, сподели повече интимни подробности за Алвис, отколкото исках да чуя. Благодарих й и станах.

— Постъпи правилно — уверих Бет и тръгнах към вратата.

Тогава забелязах ченгето. През витрината видях патрулен автомобил с емблемата на шерифа на окръг Меса, паркиран пред крадения ми джип. До шофьорската врата стоеше широкоплещест плешив помощник-шериф, който докладваше нещо по микрофона, окачен на рамото му.

Простенах. Трябваше да се досетиш, Бар! Не можеш да караш кола, свързана с издирван от закона наркобарон, и да не привлечеш внимание. Ако не бързах, най-вероятно щях да уредя въпроса в полицейското управление с едно обаждане до федералните. Но сега, след като разполагах с вероятния адрес на Алвис, не можех да мисля за нищо друго, освен как по-бързо да стигна там.

Което ме изправяше пред сериозен проблем. Не можех да си взема нещата незабелязано. Не можех и да изкарам джипа заради полицейския автомобил. Нито — пък можех да нокаутирам ченгето и да задигна колата му. Това не беше Африка, където полицията и армията са част от режими, които се сменят като носни кърпички, и където ченгетата от предходния месец днес са бунтовници.