Ерик Стори - Дадена дума

— О, мамка му! — възкликна Спайк и посегна под барплота.

— Недей — посъветвах го аз.

Извадих пистолета си и го насочих към малоумната физиономия под скъпата прическа. Той вдигна ръце и разкриви лице в неприятна гримаса.

— Вие двамата! — посочих рокерите с пистолета. — Вън!

Те се надигнаха от столовете си, които проскърцаха, и се затътриха към вратата. Изчаках, докато боботенето на моторите им отшуми, и попитах:

— Къде е брат ти?

Миниатюрни капчици пот избиха по челото на Спайк. Лявото му око потрепна, ръцете му се разтрепериха.

— Виж какво, човече. Вече нямам нищо общо с него. Дори когато той беше шефът тук, пак нямах представа къде е.

— Мисля, че лъжеш. Мисля, че ти си едно лъжливо мръсно копеле — отсякох аз и пристъпих към бара. — Мисля, че знаеше плановете му по отношение на сестра ми още в мига, в който ме видя за пръв път. И мисля, че Али е мъртва, защото ти си пратил хората си след нея.

Спайк облещи очи.

— Али е мъртва? Как…

Към яката на пъстрата му риза вече се стичаха ручейчета пот. Устната му затрепери в синхрон с лявото око.

Притиснах пистолета си в гърдите му.

— Искам да ми кажеш всичко, което знаеш за сестра ми. Веднага!

— Моля те, моля те, трябва да ми повярваш! Споменах веднъж пред брат ми, че сестра ти работи в онова правителствено учреждение, и той наостри слух. Две минути по-късно вече я омайваше с приказки и разпитваше за химикалите, които държат там. Онази вечер си тръгнаха заедно и… това беше. Не знам нищо повече.

Притиснах дулото още по-силно в гърдите му.

— Не мисля. Има още нещо, нали?

В този миг Спайк приличаше на човек, който отчаяно се чуди дали да си отвори устата, или да я остави затворена. В крайна сметка страхът надделя и той изохка:

— Да, добре… Може да съм подочул нещо, което брат ми каза по телефона малко след като ти се появи за пръв път. Беше ден или два по-късно. Нещо, свързано с взлом, което трябвало да стане утре вечер. Спомена „онази Бар“.

Утре. Първия път, когато ми позвъни за помощ, Джен спомена, че онзи, който я държи — Алвис, както се оказа, — ще я убие, след като направи каквото се иска от нея. Това утре означаваше, че разполагам с много малко време. Трябваше да разбера къде се крие Ланс, когато не е в лабораторията.

И тогава се сетих. Спомних си нещо, което Али бе казала по адрес на Ланс по време на първата ни среща. Никой не знае какво точно прави Ланс или къде ходи, освен може би мацката, с която се движи в момента.

Защо думите й не ми бяха направили впечатление още в нощта, когато ги бе изрекла? Колко хора можеха да запазят живота си — включително Али, — ако им бях обърнал внимание?

Вдигнах пистолета и го опрях под треперещото ляво око на Спайк.

— Трябва ми име — обясних му аз. — Името на жената, която е правила компания на брат ти миналата седмица.

Спайк не ми отговори, а реши да попита:

— Защо ти е…

Натиснах пистолета в меката плът под очната му орбита и видях, че започва да се образува синина.

— Просто… ми… кажи… името! — изрекох аз.

— Бет Кориган — избълва името той. — Фризьорка е в „Меса“, мола на магистралата. Идвала е тук само два-три пъти, но тя е последната му приятелка.

И преди бях виждал този поглед в очите на Спайк. Бе на човек, който очаква да бъде убит в следващите няколко секунди. Затова реших, че ми казва истината. И отдръпнах пистолета си няколко сантиметра.

— Добре. Дай ми телефона си.

Той бръкна бавно в джоба на панталона си, извади черен пластмасов апарат и го плъзна по барплота. Взех го от локвичката алкохол, която Спайк бе разлял, и го прибрах в якето си.

— А сега забрави, че съм идвал. Ако пък ти хрумне да позвъниш на брат си, ако ти хрумне да позвъниш на когото и да било, свързан с него, кълна се, че ще се върна, ще ти отрежа топките и ще ти ги натикам в гърлото. Ясно ли е?

Ланс закима енергично.

Излязох от бара и се озовах навън в нощта. Уличните лампи жужаха над главата ми. А сега накъде? Молът едва ли щеше да работи по това време. Подкарах безцелно из градчето, в което бях израснал. Забелязах колко се е променило след заминаването ми. Прогрес. Бяха съборили цели квартали, за да построят търговски центрове, и много хора се бяха преместили в покрайнините, където навремето се простираха ферми. Всички тези хора караха коли, които задръстваха улиците и кварталите. Не исках да остана на това място.

Реших да тръгна на север, към пустинята. След трийсетина минути спрях на един самотен гол рид, спуснах седалката назад, покрих лицето си с шапка и се опитах да заспя с надеждата да сънувам нещо друго освен огън и кръв.