Ерик Стори - Дадена дума

Бурята ще донесе не само дъжд, но и светкавици, наводнения, кални потоци… По-добре да изчакаме. Ако продължи до вечерта, ще си устроим лагер и ще пренощуваме тук.

Али не отвърна. Продължи да седи и да се люлее. Тази жена продължаваше да ме изненадва. Беше изтощена. Беше преминала през същите перипетии като мен през последните няколко дни. Но искаше да продължи.

През последната седмица Джен също бе демонстрирала удивителна издръжливост и устойчивост, макар и по различен начин. Бяха я отвлекли, замъкнали в планините, упоили… отвлекли отново. Силата й винаги ме бе удивявала. Същото бе и когато бяхме деца: биеха я повече от мен, но въпреки това намираше сили да отговори. Дръж се, Джен, казах си аз. Дръж се още малко.

— Идва — каза Али и посочи небето.

Облаците ни бяха настигнали и първите едри капки дъжд заваляха над главите ни, пръснаха се върху скалите и образуваха малки локви и ручейчета в по-ниските места. Прокънтяха гръмотевици и разтърсиха скалите. Преместихме се по-навътре в пещерата и се сгушихме един в друг, водени от някакъв първобитен човешки инстинкт.

— Бар? — каза Али по едно време.

— Да?

— Тече ти кръв.

Сведох поглед и видях тъмното петно на рамото си. Пясъкът не бе запушил раната достатъчно добре и част от срязаната от Зики плът се бе отворила отново. Не изпитвах особена болка в сравнение с изтощението, което чувствах.

— В една от раниците има комплект за първа помощ — казах аз и погледнах към небето.

Дъждът отвън бе толкова силен, а големите капки падаха толкова плътно една до друга, че образуваха същинска водна стена.

Али откри комплекта за първа помощ и ми го подхвърли. Свалих ризата си и я поставих върху раницата.

— Чудесно изглежда — отбеляза Али, след като огледа рамото ми.

— Само ако обичаш кълцано месо.

Не можех да видя добре раната. Беше върху задната част на трапецовидния мускул, близо до трицепса. Опипах я, после взех дезинфекциращ тампон с алкохол и разкъсах опаковката.

Али посочи раницата си.

— Седни.

— Ще се справя.

— Просто седни и мълчи — нареди тя, хвана раменете ми и ги притисна надолу. — Можеш да изгубиш съзнание. Остави на мен.

— Знаеш ли какво вършиш?

— Мога да се справя с една малка рана, Бар — отвърна тя. — Макар че, ако дупката беше по-голяма, щеше да се наложи да ти дам болкоуспокояващо.

Седнах. По-скоро почувствах, отколкото видях, как почиства раната и я намазва с антибиотичен крем. Взе опаковка с десетсантиметрови марли и постави една отгоре й. Справи се чудесно, а аз изпитвах странно чувство, тъй като не бях свикнал някой да се грижи за мен. Не се бе случвало често, когато бях дете, а оттогава насетне бе истинска рядкост. Присъствието на жена като Али означаваше за мен повече, отколкото исках да призная.

След като почисти раната и я превърза така здраво, че бинтът да издържи поне два дни, Али се изправи и прибра остатъка от комплекта. Надигнах се, за да облека ризата си.

— Не — спря ме тя, когато се върна. Притисна раменете ми надолу и остави ръцете си там. — Трябва да проверя и останалата част от тялото ти.

— Вече съм добре. Благодаря.

Али поклати глава.

— Не изглеждаш добре. Имаш вид на човек, който е паднал от висок планински връх. Ще огледам останалата част от тялото ти, независимо дали ти харесва или не. Свали си панталона.

— Да, госпожо — отвърнах аз, свалих панталона си и го оставих до ризата.

Али седна до мен и ме огледа.

— Толкова си различен… знаеш ли това, Бар?

— Казвали са ми го и преди.

— Не, имам предвид, че дори изглеждаш различно — обясни тя. — Тези белези например. Толкова са много!

Тя плъзна топлия си пръст върху белезите от куршуми и шрапнели по раменете ми. Докосването й ме възбуди, независимо дали това бе целта й или не. Продължи пътешествието си по калиграфията от минала болка първо по раменете ми, надолу по гърба, спусна се покрай боксерките ми и тръгна по бедрата. Загледа се в голямата рана на крака ми.

— Тук ли хиената е решила да закуси с теб?

— Това е животното с една от най-силните захапки в Африка — отвърнах аз, притеснен, че ме разглеждат по този начин.

Тя погали белезите ми, после се сгуши в мен.

— Щом си оцелял след подобна рана, ще оцелееш и след тази.

Известно време и двамата мълчахме. Навън дъждът продължаваше да вали като из ведро.

— Ей — казах аз накрая, — от теб ще излезе добра медицинска сестра.

Тя се усмихна.

— Да, това съм аз, сестра Мартин. Винаги на вашите услуги.