Ерик Стори - Дадена дума

— Предполагам, че е станало така — отвърна Али. — Явно този тип го бива.

— Така е. Възможно е да съм подценил Алвис и хората му.

— Смяташ ли?

Вперихме погледи един в друг, безкрайно ядосани от случилото се. Предишния ден — след като бях измъкнал Джен, едва не бях загинал в ранчото на Зики и бях оцелял при опита му да ме изкорми — имах чувството, че съм изкачил най-високата планина на света. Изкачването бе изцедило и последната ми капка сила. А сега бяхме прахосали постигнатото вчера. Бях принудил и двама ни да дадем всичко от себе си и да стигнем до предела на възможностите си. В резултат на това бяхме загубили всичко, което бяхме спечелили. Все едно отново се бяхме озовали в подножието на планината и бяхме устремили поглед към върха, който чезнеше във висините.

Али се съвзе първа.

— Добрата новина е, че Джен им трябва за нещо. Дотогава ще я държат жива. Трябва да си я върнем отново, преди да стане непотребна.

— Звучи като нещо лесно — отвърнах аз.

— Да ни би да смяташ да се откажеш?

— Какво? — Въпросът й ме озадачи. — Не, по дяволите! — За пореден път се възхитих на тази жена, появила се толкова неочаквано в живота ми, и на непоколебимата й решителност. — Да действаме.

Когато метнахме раниците на гръб, наредих на Али да се движи непосредствено зад мен и да се опитва да върви в стъпките ми.

— Както трябва да прави всяка добра жена? — попита тя.

— Не, за да не повредиш случайно някоя следа.

Беше към един часа и най-подходящото време — рано сутринта, когато силно наклонените слънчеви лъчи хвърлят странични сенки върху следите и улесняват откриването им — бе отминало. Трябваше да изчакам да започне да се свечерява, за да се получи същият ефект, а това означаваше да се забавим прекалено много. Обиколих вътрешния периметър на каменния кръг и открих стъпките, оставени от големите подметки. Тръгнах по тях, като ги последвах през един отвор в скалите.

— По интуиция ли се движиш, или наистина виждаш откъде е минал? — попита Али, докато вървеше зад мен.

Приклекнах, а бученето в главата ми се усили. Посочих й следите: големи военни обувки, четирийсет и седми размер, с допълнителна тежест на външната страна на дясното стъпало — резултат от носенето на сестра ми.

— Виж — казах аз и погалих нежно отпечатъка с върховете на пръстите си, за да запомня усещането, в случай че се наложи да следвам дирята единствено по този начин.

— Не… Чакай, да. Едва-едва. Не можем ли да се върнем в лагера на Алвис или в ранчото на Зики? Трябва да се е запътил именно натам.

— Бихме могли. Но ако са се разбрали да се срещнат на друго място? Ако я води в града? Ами ако Джен окаже съпротива и той спре, докато я успокои? Или ако този тип си изкълчи глезена и залегне някъде храсталака между това място и пътя?

— Добре, разбрах. Продължаваме по следите.

Продължих приведен, свел глава към земята в търсене на следващия отпечатък. И тъй като светлината падаше под различен ъгъл, успях да различа смачканите борови иглички на петнайсетина сантиметра пред първата следа.

Следите показваха, че в зависимост от това кога точно онзи мъж бе проникнал в лагера ни, можехме да успеем да ги настигнем, преди да излязат на пътя. Забелязах едно-единствено изкривяване в средата на нишката, което означаваше много бавно темпо. Освен това от време на време откривах следи от полюшване и залитане встрани, свидетелство за почивки или учестено дишане. Колкото и да си добър, не е лесно да мъкнеш някого в продължение на километри.

Част от отпечатъците имаха съвсем чисти върхове, което означаваше, че са оставени преди не повече от два часа. Тоест посред бял ден. С други думи, бяхме спали много дълбоко.

Един от най-големите недостатъци на човешкия организъм е, че когато мозъкът прецени, че се нуждае от сън, той го получава. Никакво количество кофеин, медикаменти или адреналин не е в състояние да държи някого буден неограничено време.

— Можем да ги настигнем — казах аз.

Изправих се с усилие, болка прониза тялото ми и едва не паднах, преди Али да ме хване.

— Сигурен ли си, че си добре? Трябва да слезем в града, да те заведем в болница.

— Добре съм — отвърнах аз.

Разбира се, че не бях добре, но съм бил и в далеч по-тежки състояния. Знаех докъде мога да стигна. Трябваше да стисна зъби. Джен разчиташе на мен.

Затова постъпих именно така. Отблъснах помощта на Али и изпаднах в онзи транс, от който човек се нуждае, когато върви по следа. Продължих бързо напред, като се оглеждах за отпечатъци, разбутани камъчета, смачкани борови иглички, стъпкана трева. Когато следата бе прекалено неясна, използвах средното разстояние между две крачки, за да я открия.