Ерик Стори - Дадена дума

— Редно е и аз да те прегледам. Искам да се уверя, че ти също си добре.

— Аха. И какво по-точно имаш предвид?

И двамата знаехме за какво става въпрос, но се забавлявахме, преструвайки се на пълни невежи.

— Трябва да си свалиш ризата.

— И панталона, предполагам?

Кимнах.

Тя присви очи, свали ризата си, после и панталона. Срита ги на купчинка и потрепери от студ.

— Така добре ли е?

— Я да видя.

Хванах я за раменете и я завъртях бавно. Огледах синьо-зелените натъртвания, зарасналите рани, ожулванията.

— Изглеждаш добре — заявих аз, — ако не броим нараняванията.

Тя също имаше вид на човек, паднал от планински връх, но по-нисък от моя. Контрастът между перленобялата й кожа и черното й бельо изглеждаше неземно красив. А също и малките белези и старите татуировки, които бележеха трудния й живот. Именно те й придаваха реалност, превръщаха я в красива жена от плът и кръв.

Отстъпих крачка назад.

— Чакай малко.

Взех медицинския комплект и се погрижих за нея. Почистих раничките, втрих крем в ожулванията, измих охлузванията.

Не ме биваше в грижите за чужди рани, но се престорих, че знам какво правя. Това ми даде повод да прокарам длани по нежната й, но настръхнала кожа, да се приближа достатъчно близо, за да вдъхна наситения й женствен аромат.

— Мисля, че имаш нужда от душ — заявих аз.

— Настина ли? Тази седмица вече се къпах. Не е ли достатъчно?

— Обикновено, да. Сега обаче мисля, че един душ ще ти се отрази добре.

Преди да успее да каже каквото и да било, аз я вдигнах на ръце и я отнесох навън — макар да риташе бясно — под проливния дъжд. И двамата закрещяхме. Пролетният ден бе топъл, но не и водата, която се лееше от облаците. Имах чувството, че някой ледник се е разтопил, за да се излее върху ни. Сърцето ми пропусна няколко удара и ми бе необходимо известно време, преди да успокоя дишането си след първия вик. Али обаче се съвзе преди мен.

— Мили-боже-Бар-дъждът-е-леден-задникът-ми- замръзва-по-дяволите-Бар! — изкрещя тя на един дъх.

Съгласих се, метнах я на рамо и се втурнах обратно в пещерата. Отворихме трескаво раниците, извадихме спалните чували, разстлахме ги на земята и се излегнахме върху тях, останали без сили.

— По дяволите, Бар! Толкова беше студено! — възкликна Али и се претърколи върху мен.

— Да. И няма да можем да запалим огън. Дървото е мокро — отвърнах аз и я прегърнах през кръста.

— Стопли ме тогава!

Това и направих.

Събуди ме песента на птиците. Фини жълтеникави песъчинки покриваха лицето ми и дори бяха проникнали в ноздрите ми. Нечие топло бедро се бе притиснало към гърба ми и аз се пресегнах, за да погаля тази, на която принадлежеше. Малко над спящата красавица видях две очи — малки, жълти, напрегнати, — увиснали под свода на пещерата. Изгледаха ме за миг, после изчезнаха. Светлината проникваше бавно. Видях и два големи плъха, покатерили се върху раниците, които бяхме оставили подпрени на стената. Забелязаха, че се извръщам към тях, и си плюха на петите, като единият отмъкна последното парче сушено месо с острозъбата си уста.

Мислите ми се залутаха из лабиринта на съзнанието ми и започнаха да скачат от плъховете към мъжете, с които мама излизаше, към Пакстън и Джен и нощта, в която Пакстън умря.

Гърмежът от изстрела ми осигури достатъчно прилив на адреналин, за да побързам да завлека пребитото си тяло до колата. Двамата с Джен потеглихме рязко в нощта със свирене на гуми. Карахме безцелно часове наред в опит да осмислим стореното от нас.

В крайна сметка, след като се успокоихме и анализирахме логично смъртта на Пакстън, отидохме до реката и изхвърлихме оръжието — пистолета на мама, който тя трябваше да използва по-рано — в буйните кафяви води. Прекарахме следващите три дни в пустинята, спахме в колата, хранехме със зайци и слушахме радиото за новини. Не бяха открили свидетели и полицията се обърна с молба към всеки, който разполага с някаква информация. Прибрахме се у дома и когато ченгетата пристигнаха и започнаха да задават въпроси, ние си осигурихме взаимно алибито. Тази случка циментира обещанието, което си бяхме дали — да се грижим винаги един за друг.

Али се събуди и ме притегли към себе си.

— Добро утро — поздрави ме тя и ме целуна страстно.

— Добро утро — отвърнах й аз. — Трябва да тръгваме.

Тя ме отблъсна и ме изгледа недоволно.

— Можем да останем тук. Ти можеш да застреляш нещо за закуска, после ще запалим огън и ще довършим онова, което започнахме снощи.