Ерик Стори - Дадена дума

Час по-късно — който ми се стори, че измина твърде бързо — открихме, че господин Четирийсет и седми номер е тръгнал по главния път към ранчото на Зики. От мястото ни деляха малко повече от шест километра. Видях множество свидетелства за залитания, когато едрият тип се бе уморил, открих дори няколко места, където се бе спъвал и падал, а накрая разстоянието между крачките му се бе свило до пет сантиметра. При тази скорост бързо щяхме да ги настигнем.

Само че не ги заварихме в ранчото.

Вместо това открих две овални следи на мястото, където онзи тип бе седнал на земята. Али ме повика и ми посочи следите от гуми по черния път. Отпечатъците от грайферите на пикапа и джипа бяха изчезнали, заличени от два пъти по-широките гуми на ровъра, а това означаваше, че Алвис първо си е тръгнал, а след това се е върнал обратно.

Единствените необичайни следи бяха отпечатъците от гуми близо до мястото, където мъжът бе седнал на земята. И следите от втори, по-лек мъж. Той бе излязъл от колата откъм страната на шофьора и я бе заобиколил. Следите от Джен вървяха редом с тези на мъжете в посока към колата.

Смачканите треви и тръни от другата страна на пътя показваха къде точно ровърът е направил обратен завой. Дърветата от нашата страна на пътя започнаха да се полюшват, над пътя се понесоха паднали листа. Поривът на вятъра донесе със себе си мирис на студен дъжд.

— Какво означава това? — попита Али, свела объркано поглед към земята.

— Означава, че сме ги изпуснали. Отишли са или в базата, или на друго място.

Което на свой ред означаваше, че всичко сторено до този момент е било напразно. Отпуснах се тежко на земята на почти същото място, където бе седял мъжът, отвлякъл сестра ми.

Али се настани до мен и постави ръка на крака ми.

— А сега… какво?

Вдигнах отчаяно ръце във въздуха.

— Нямам представа. Можем да се върнем пеша до ранчото, да вземем джипа и да започнем отначало. Трябва да помисля дали и кога да звънна на федералните, след като Джен отново се намира в опасност. Нямам представа какви ще бъдат приоритетите на агентите, ако тя се намира в базата на Алвис и те решат да атакуват.

Али стисна леко крака ми.

— Страхотно — възкликна тя, преди да скочи и да дръпне и мен да се изправя.

Сега, след като Алвис знаеше, че съм наблизо и ми е известно местоположението на нарколабораторията му, той щеше да вземе съответните мерки и най-вероятно щеше да напусне базата. Което означаваше, че новият ми план трябваше да включва откриване на местонахождението му и прибягване до изненада, която не би могъл да предвиди. Тъкмо започнах да обмислям различните варианти, когато бурята ни връхлетя.

На около двеста метра надолу по пътя вятърът задуха с удвоени сили. Поривите му биеха в лицата ни и вдигаха вихрушки от камъчета над пътя. Дърветата танцуваха в лудешки кръгове, като по-малките борове се превиваха толкова ниско, че игличките им докосваха земята. Али спря, закри лицето си с шепи и се завъртя с гръб към вятъра.

Отидох при нея и извиках:

— Няма да успеем. Не и днес.

— Защо?

Едва я чувах, защото вятърът отнасяше думите й надалече. Имах чувството, че ми говори от километри разстояние.

— Виж! — извиках аз и посочих хоризонта.

От планинските върхове се спускаше стена от мастиленочерни облаци, която се насочваше право към нас. От време на време проблясваше светкавица и озаряваше обширни части от настъпващата черна лавина Али видя облаците и вдигна ръце. Не успях да чуя думите й, но прочетох по устните:

— А сега какво?

Беше лесно, изричаше тези думи толкова често, че се бяха превърнали в нейна запазена марка.

Посочих нагоре по склона, към рида, осеян с огромни канари, които предлагаха най-добрата възможност да намерим подслон. Али кимна. Хукнахме към скалите, а вятърът ни връхлиташе в гръб и някои негови пориви сякаш ни побутваха към убежището, към което се бяхме устремили. Скоро открихме подходящо място: вдлъбната в основата средно голяма канара, която наподобяваше скална козирка. Мушнахме се отдолу и захвърлихме раниците си на земята. Не беше особено просторно, може би шест на девет метра, но щеше да свърши работа.

Вятърът продължаваше да вие отвън, но вътре бе доста по-тихо. Подът беше равен, почти без наклон, застлан с мека суха пръст.

Седнах върху раницата си и Али последва примера ми. Обгърна колене с ръце и се заклати лекичко напред-назад.

— Защо не продължим да вървим? Защо не стигнем до хижата? Там няма ли да е топло?