Ерик Стори - Дадена дума

— И по-добре съм бил — отвърнах аз, олюлях се и се отпуснах на земята.

— Зики?

— Мъртъв.

Чух въздишката й. После тя попита:

— Какво ще правим сега?

— Ще поспим.

— Не трябва ли да го правим на смени, в случай че някой друг ни проследи до тук?

Нямах представа кой би могъл да го направи. Зики познаваше мястото, познаваше и мен, затова не му бе трудно да ни намери. Съмнявах се, че някой друг би могъл.

— Ще поема първата смяна — казах аз. — Ела да ме смениш, когато се събудиш.

— Трябва да подремнеш първи, Бар. През последните два дни спах два пъти повече от теб.

В думите й имаше логика, но на моя страна бяха опитът и умението да боравя с пушката.

— Легни до Джен. Погрижи се да не се изгуби, ако й се наложи да отиде до храстите. Аз отивам на скалите.

— Тя понечи да възрази отново, но се предаде с прозявка.

— Добре. Но само няколко часа, после ще те сменя.

Кимнах и открих място между скалите, откъдето можех да наблюдавам пътя в далечината. Легнах по корем и прегърнах пушката. Всеки път, когато притворех очи, за да мигна, виждах кръв, а премигванията ставаха все по-чести и по-чести. Чух Али и Джен да похъркват тихичко и да мърморят нещо в съня си, чух шумоленето на тревата, полюшвана от бриза, и вдигнах поглед към звездите.

Само още няколко часа и щях да поспя.

В първия момент реших, че сънувам. В съня си метнах раницата си на рамо, а Али стоеше на пътеката, плачеше и ме умоляваше да не я оставям. Целунах я по бузата и я уверих, че всичко ще бъде наред. Тя обаче не спря да плаче.

Едва тогава осъзнах, че лежа с лице в пръстта, а зад гърба ми долитат не ридания, а ругатни. Али крачеше нервно в далечния край на лагера и псуваше.

Бях заспал на поста си. Да, точно така. Никой не ме беше нападал. Никой не ме бе зашеметявал с удар по главата. Просто бях заспал. Въпреки това имах чувството, че в главата ми блъска пневматичен чук. Раменете ми пареха, сякаш пясъкът бе проникнал под кожата ми. Всичките ми стави горяха от болка и при най-малкото движение, дори дишането ми причиняваше агония. Като изключим това, се чувствах добре.

Али застана до мен.

— Бар — заяви тя, — ти заспа.

— Да, досетих се. — Погледнах я с присвити очи. — Но явно и ти си заспала.

— Да. И сега имаме друг проблем.

— Какъв…

— Голям!

— О, изплюй камъчето, жено! — отвърнах аз и отворих широко очи.

Слънцето вече грееше право над мен. Предположих, че наистина съм имал голяма нужда от сън.

— Знаеш ли, понякога си голям гадняр!

— Казвали са ми го и преди. Какво има?

— Джен е изчезнала.

Скочих бързо на крака, прекалено бързо, защото ми причерня и едва не изгубих съзнание. Изчаках погледът ми да се избистри и попитах:

— Какво означава: „Джен е изчезнала“?

— Няма я.

— Искаш да кажеш, че се е събудила и си е тръгнала? Къде, по дяволите, е отишла?

— Нямам представа. Събудих се, погледнах към нея и… не я видях.

— Добре, със сигурност не е взела кон.

— Откъде знаеш?

— Конете се разбягаха. Зики ги пропъди, преди двамата с него да се срещнем.

— По дяволите…

Али изглеждаше ядосана и изнервена.

— Вината е моя — казах аз. — Беше права за смените.

Изправих се на крака и се затътрих към мястото, където бе спала Джен. Следите, макар и заличени донякъде от стъпките на Али, ми разказаха всичко, което трябваше да знам.

Видях следи от влачене и дълбоките стъпки на човек, помъкнал тежък товар. Какъв глупак бях! Ако бях по-гъвкав, щях сам да се сритам отзад.

— Трябва да тръгваме — заявих аз. — И то веднага. Човекът на Алвис не е потеглил с него. Проследил ни е. А после е отвлякъл Джен, докато сме спали сладко-сладко.

Али не възрази. Помогна ми да съберем в раниците си малкото неща, от които имахме нужда, и да скрием останалата част от багажа.

— Как разбра, че е човекът, когото видяхме при Зики?

— Беше едър, а тези следи тук — посочих мястото, където бе лежала Джен — са оставени от обувки четирийсет и седми номер. Не мога да бъда абсолютно сигурен, но съм убеден, че е той. Явно Алвис е още жив и продължава да командва. Изпратил е човека си след нас.

Али ми помогна да угасим огъня. Бързо зарихме пепелта, за да прикрием обстоятелството, че изобщо сме били тук.

— Не разбирам как е дошъл — зачуди се Али. — Как е могъл да вземе Джен и да си тръгне, без да го забележим? Освен това, ако сме спали чак толкова дълбоко, защо не ни е убил?

— Не е искал да рискува — предположих аз. — Бил е сам и не е знаел колко дълбоко спим. Освен това бях легнал встрани. Може да не ме е забелязал. На негово място щях да запуша устата на Джен или да използвам парче плат, напоено с някакъв химикал, за да я приспя, и щях да изчезна, без да издам никакъв звук. За да се покажа като герой в очите на Алвис. И да получа повишение.