Ерик Стори - Дадена дума

Месеците се превърнаха в години и един ден се събудих в Мексико. Както и преди, се опитах да помогна на бедните и онеправданите, макар че ми бе трудно да се ориентирам на кого точно помагам. В крайна сметка късметът ми изневери и се озовах в мексикански затвор. Там се запознах със Зики.

Едва сега осъзнах, че Зики е участвал в заговора от самото начало. Обиколи света, нали, Бар? И си въобрази, че си много умен? Защо тогава не ти се стори подозрително, че старото ти приятелче от затвора знае къде точно да откриеш човека, когото търсиш? Зики е бил уведомен предварително, че може да се обърна към него, и ме бе подмамил като паяк в паяжината си.

Явно бях задрямал. Вдигнах глава от скалата, когато някъде под мен един от конете изпръхтя и тропна с крак. Огледах се и установих, че е станало прекалено тъмно. Всъщност не успявах да различа абсолютно нищо освен море от мрак под искрящите звезди. Боровите иглички, покрили земята около конете, зашумолиха. Можеше да е елен, лос или някое друго животно, избрало този нощен час, за да попасе. Но не смятах така. Опрях приклада в рамото си и погледнах през оптичния мерник, изпълнен с надежда. Не бях изненадан, когато не видях нищо.

Зад гърба ми прозвуча тихия глас на Али, която успокояваше Джен, а игличките пред мен помръднаха сякаш в отговор на думите й.

Свалих пушката от рамо, плъзнах се бавно от скалата и тръгнах тихо надолу по склона, към конете.

Луната не бе изгряла все още, но звездите сияеха на безоблачното небе и осигуряваха достатъчно светлина, за да виждам на половин метър пред мен. Това ми позволи да се промъкна бавно към конете и да избера място, където да се скрия и да ги огледам. Отне ми десет минути, за да го направя, прекалено дълго, както се оказа.

Нечия размита сянка пробяга между дърветата последвана от шляпване по конски хълбок. Трите коня се понесоха надолу по хълма, обратно към ранчото. Нашите коне. Зачудих се как така са се развързали, когато близо до мен изпращя клонче. Тропотът на копита ми попречи да определя откъде точно дойде звукът, затова останах неподвижно и изчаках сетивата ми да се настроят. Те обаче ми изневериха, защото източникът на звука ме намери.

— Здрасти, копеле мръсно — прошепна Зики, докато здравата му като стоманено въже ръка се уви около врата ми и в плътта ми се заби студено острие.

Напрегнах се. Добре познато усещане изпълни тялото ми. Сърдечният ми ритъм се ускори, мускулите ми се издуха, от стомаха ми се надигна жлъчка и се превърна в пареща киселина.

Не за пръв път опираха нож в гърлото ми. Ако беше за пръв път, щях да се уплаша, вместо да се ядосам. Посегнах светкавично към ножа и притиснах ръката, която го държеше, към гърдите ми. Сетне дясната ми длан буквално полетя нагоре, повдигна рамото ми и принуди острието да напусне врата ми. Накрая се извъртях и измъкнах от хватката на лудото копеле, като дори го блъснах, преди да избягам.

Той обаче продължаваше да стиска ножа. А аз мразя ножовете. Първобитната алармена система в съзнанието ми писна оглушително, за да ме предупреди, че трябва да избягам, но не можех да я послушам. Нямаше накъде да бягам, а и не можех да изоставя жените. Ръцете ми потърсиха ремъка на пушката, но оръжието бе паднало от рамото ми по време на кратката схватка.

— Не биваше да стреляш по мен, омбре — изсъска Зики, докато стискаше здраво ножа и пристъпваше към мен.

Али явно бе чула суматохата, защото извика иззад каменните стени на лагера:

— Бар?

Пристъпих встрани и застанах между откачения ми противник и лагера. Извиках през рамо:

— Не мърдай от там, по дяволите! Грижи се за Джен!

Посегнах към моя нож, но не успях да го достигна, преди Зики да се усмихне и да скочи към мен с протегнато острие. Хвърлих се към него, сграбчих ръката с ножа и се опитах да забия лакът в главата му. Не успях да го ударя, но използвах собствената му инерция, за да го съборя на земята.

Това не бе игра, в която просто да си премерим силите и да се позабавляваме. Това бе животинска схватка, първобитна, дивашка битка, която включваше усукване, хапане, дращене, търкаляне… Зики продължаваше да атакува, а аз да стискам ръката му. Никой не отстъпваше, просто се държахме здраво, дърпахме и извъртахме, докато в един момент той успя да се освободи и да забие ножа в рамото ми. За щастие, мускулите ми бяха стегнати като камък от усилието и Зики ми нанесе съвсем повърхностна рана.

Стиснах едното му ухо, завъртях го и дръпнах. Почувствах как то се отделя от главата му като топла гофрета. Зики изпищя, аз изпуснах ухото, претърколих се встрани и скочих на крака.