Ерик Стори - Дадена дума

Заслизах по хълма, като заобиколих онези сенчести места, където топящият се сняг бе направил почвата кална и хлъзгава, и започнах да събирам сухи борови клони за огъня. Беше лесна задача и ми помогна да подредя мислите си. Спомних си една книга за дзенбудизма, която бях прочел в Найроби. В нея се твърдеше, че простият физически труд е най-добрият начин да съхраниш ума си спокоен. Като почистване на нива от камъни, пренасяне на вода, насичане на дърва… Според книгата тези дейности помагали, защото карали човек да се чувства добре и давали незабавен резултат.

Събрах цял наръч сухи клони, но нещо ми подсказваше, че ще ми трябват още. А може би клоните, които бях помъкнал, не бяха достатъчно големи или сухи. Навлязох в гъстия храсталак под боровете, продължих да разговарям със себе, да вдигам клон след клон, да ги оглеждам, а после да ги хвърлям на земята. В един момент разбрах, че само протакам, отлагам момента, в който да се завърна в импровизирания ни лагер.

Не исках да се връщам. Там имаше хора и тези хора щяха да започнат да ме разпитват. Е, поне един от тях. Щеше да мине известно време, преди Джен да бъде в състояние да говори. Тук, долу, нещата бяха прости. В крайна сметка обаче се затътрих неохотно нагоре по хълма. Време е да си вземеш лекарството, Бар.

Когато се озовах на двайсетина метра от лагера, ги чух да разговарят и изпуснах дървата от изненада. Какво, по… Бързо събрах клоните и продължих към заобиколения от скали хълм.

— Не разбирам защо си тук — казваше Джен. — Брент също ли е тук?

Али й отговори, че Брент го няма и че това е дълга история.

— А къде е Клайд?

— Тук съм, сестричке — отвърнах аз и влязох в лагера.

Оставих клоните на земята и се заех да стъкмя огъня: подредих най-малките съчки във формата на вигвам, а около тях нагласих по-големи клонки така, че да заприличат на колибка. Джен поклати бавно глава.

— Клайд, как успя… исках да кажа… съжалявам. — Тя прокара пръсти през косата си. — Всичко ми е като в мъгла. Кажи ми… кой беше този Зики?

Погледнах към Али. Тя не извърна очи.

— Ще ти обясня по-късно, когато си в безопасност. За момента съм доволен, че действието на това, което са ти дали, започва да отминава. Какво правеше в базата, Джен? Какво искаше от теб Алвис? Защо те държеше упоена?

— Беше кошмар — отвърна Джен. — Помня Ланс и питиетата, които ме почерпи. Прояви интерес към работата ми. Следващото, което помня, е, че се събудих в една хотелска стая. Пазеха ме. Ланс ме принуждаваше да вземам хапчета. Изплюх някои от тях, после се измъкнах и ти се обадих. Един охранител обаче ме хвана и натика хапчетата в гърлото ми.

— Свързано ли е с някакъв взлом? — попита Али.

Докато чаках Джен да отговори, поднесох запалката към клонките. Пламъците ги погълнаха лакомо и запълзяха към по-големите клони. Огънят бавно се разгоря, а аз се отпуснах уморено на земята и опрях лакти в земята.

Джен поклати бавно глава, черните й коси се разпиляха по лицето.

— Взлом ли? Да, може би. Искаше нещо от мястото, където работех… трябваше да проникне в главния склад. Чакаше смяната ми да започне след… два дни? Кой ден сме днес… И после…

— Къде работиш? — попитах аз, впил поглед в пламъците.

— В един склад на Министерството на енергетиката край Джънкшън. Чистя там…

Стори ми се логично. Правителствена сграда, вероятно добре охранявана. А като служител тя имаше достъп до цялата сграда.

— Какво иска Лаис от този склад? — попита объркана Али.

Джен промърмори нещо, после притисна слепоочията си с длани.

— Още съм като в мъгла. Свързано е с… свързано е с някакъв химикал. В бидони. Големи черни бидони. Използват ги за почистване в урановите мини.

Измърмори нещо и клепачите й натежаха отново.

Братът в мен каза: Достатъчно! Тя беше прекалено уморена и упоена, за да я притискаме повече. Щяхме да научим повече, ако я оставехме да се наспи.

Докато бях събирал дърва, Али беше извадила оборудването ни за къмпинг. Взех спалния си чувал, дръпнах ципа и го разстлах до Джен. Когато очите й се затвориха напълно, просто я претърколих внимателно върху мекия плат. В съзнанието ми изскочи спомен от детството — Джен лежи на леглото си и прегръща големия плюшен тигър, който бе спечелила на панаира. Беше толкова отдавна.

Алис забеляза изражението ми.

— Добре ли си?

Кимнах.

— Денят беше дълъг.

— Още не е дошла на себе си — отбеляза Али, — но поне е жива. И ще се оправи. Ти изпълни обещанието си, Бар.