Ерик Стори - Дадена дума

Погалих я по косата и отвърнах:

— Тук съм, сестричке. Успях. Всичко ще бъде наред.

Още докато изричах тези думи, знаех, че не всичко ще бъде наред. Бях ядосал прекалено много хора, бях осуетил прекалено много планове, при това грижливо подготвени. Въпрос единствено на време бе някой да ми връчи сметката.

Докато стигнем до дома на Зики, бяхме принудени да слушаме история след история за тъпи туристи, тъпи ченгета и жени, достатъчно тъпи, за да прекарат нощта с него, които на сутринта побягвали с писъци. Тъкмо бе стигнал по средата на поредния епизод, когато силен порив на вятъра събори шапката му и той слезе да я вземе.

Възползвах се от случая, за да обърна внимание на Джен. Бе започнала да мърмори нещо, а очите й полепваха под клепачите. Повиках я отново, а тя прошепна името ми, затова слязох от коня, наместих я на седлото, качих се отново и обвих ръцете й около мен. Повиках Али.

— Какво има? — попита тя.

— Направи ми услуга, бръкни в чантата и извади едно дълго синьо въже. Искам да завържеш Джен.

Али откри въжето, което имаше клуп в единия край.

— Какво да направя с него?

— Завържи ни заедно през кръста. То трябва да я задържи на седлото, ако случайно отпусне ръце.

— Защо изобщо си взел подобно нещо? — попита Али, докато връзваше въжето.

— Ако искаш да знаеш истината, не бях сигурен дали няма да мъкнем труп със себе си. Радвам се, че не се стигна дотам.

Али въздъхна и кимна. После отиде при коня си и го яхна.

Прошепнах на Джен:

— Помниш ли, когато открадна мотора на онзи приятел на мама, Рийд?

Тя не отвори очи, но измърмори нещо, което можеше да мине за „да“.

— Искам да се държиш така, както аз се държах тогава. Когато започна да ме ръгаш с лакти и да крещиш, че ще ти счупя ребрата.

Мога да се закълна, че видях усмивка, и усетих ръцете й да ме стискат достатъчно здраво, за да се удържи на седлото. Смушках коня и го подкарах към Зики. Когато Попкорн направи първите крачки, изпитах облекчение, че Джен не падна.

Али, която яздеше зад мен, изглеждаше унила. Да не би да изпитваше същите опасения като мен? Нима наистина спасяването на човек от лапите на дявола беше толкова лесно? Скоро щяхме да разберем.

Конете ни изминаха в лек галоп оставащите километри и накрая се озовахме пред външната порта на ранчото на Зики. Продължих да не обръщам внимание на небивалиците, които той разказваше, тъй като се чудех какво да правя с Джен, когато се върнем в града. Определено не исках тя да се събере отново със Спайк и шайката му. Трябваше да й намеря ново жилище и…

Бях прекалено уморен и не забелязах навреме нито лендровъра, спрял до къщата, нито тримата мъже до него с автомати в ръце.

Иззад ровъра се появи сух жилав мъж с памучен панталон и риза с къси ръкави, застана до хората си и се усмихна самодоволно. Движенията му бяха самоуверени, дори арогантни. Имаше вид на човек, който дълбоко вярва, че светът му принадлежи.

Това бе същият манталитет, който бях наблюдавал у възгордели се африкански главатари, самодоволство, основано на власт и контрол и подкрепено от безмозъчни убийци. Сами по себе си въпросните убийци са слаби, но шайка от десетки такива слабаци вече става опасна.

Когато съзнанието ми осмисли случващото се, ръката ми посегна към пистолета.

— Недей — каза ми Зики и размаха .44-калибровия си револвер пред гърдите ми. — Остави на мен.

Въоръжените мъже ни наблюдаваха внимателно и държаха автоматите си в готовност.

Зики заговори пръв, навел дулото на револвера си към земята.

— Нали щяхме да се срещнем в града?

Сухият жилав мъж се засмя, по-точно, изхили се самодоволно и презрително. Когато го направи, Джен се напрегна и ръцете й се разтрепериха.

— Доверието не е най-силната ми страна — отвърна той. — Нали каза, че Бар ще е при теб? Дойдох да го взема. Твоето ранчо ми беше на път. — После поклати мрачно глава. — Разочарован съм, че си имал други планове, Алвис.

Значи този тип беше Алвис? Това беше лошо. Погледнах назад към Али, която изглеждаше силно уплашена.

Зики се размърда неловко в седлото си. Изглеждаше притеснен за пръв път, откакто го познавах.

— Планът винаги е бил да ви предам Бар. Но вие нарушавате уговорката ни — каза той и показалецът му се плъзна бавно към спусъка.

— Сега това е моята планина — отвърна Алвис. — Омръзна ми да ти осигурявам жени. Опасявам се, че няма да мога да те компенсирам за Бар, тъй като знам, че си му помогнал да нападне базата ми. Всъщност ти толкова ме разочарова, че стигнах до извода, че трябва да умреш.