Ерик Стори - Дадена дума

Сетих се за пушките, които държеше там, затова смушках галопиращия кон така, че да пресека пътя на жребеца на Зики, сграбчих увисналите поводи и се насочих към портата с всички сили.

Намалих скоростта, когато стигнах на двайсетина метра от нея, и видях Али да я връхлита с коня си, в резултат на което двете й крила отхвръкнаха встрани. Тъкмо премина през нея, когато в далечината прозвуча автоматен откос и куршумите се забиха в един клон вдясно от мен.

Явно последният стрелец бе решил да отвърне на огъня. Браво на него. Завъртях коня си с коляно и извадих голямата пушка, калибър .375. Вдигнах предпазителя, прицелих се и стрелях към ранчото. Откатът бе твърде силен, но гърмежът бе направо оглушителен. Конят ми се уплаши, тръсна глава и хукна отново Джен продължаваше да се държи здраво.

Овладях Попкорн, но едва не изгубих коня на Зики тъй като бях пуснал поводите му, за да взема пушката. Притиснах го към оградата и успях да сграбча поводите.

— Добре — казах аз на жените. — Да вървим.

Когато потеглихме в тръс по пътеката, която водеше към Ледвил, забелязах, че Джен едва се държи на седлото. Добре че я бях вързал. Али беше зад нас. Мълча известно време, но не след дълго започна отново да задава въпроси. Едва бяхме достигнали първата полянка, когато тя попита:

— Колко време ще трябва на Ланс или някой от хората му да убие Зики?

— Добере ли се до къщата, няма да го убият — отвърнах аз. — Там държи пушките си, освен това е отличен стрелец. Нямат шанс. Освен това Алвис може вече да е мъртъв.

— Видях го да помръдва, преди да избягаме, затова си мисля, че може да оцелее. Оправи ли се, ще хукне след нас.

— Не мисля. Оцелелият пазач ще се опита първо да измъкне Алвис от ранчото. — Усетих Джен да ме притиска по-силно при споменаването на името на Ланс. — Дори да качи Алвис в ровъра и да се опита да ни последва, ние ще се измъкнем през гората благодарение на конете.

— Зики също ще ни преследва.

— Възможно е. Той не обича недовършени работи. И знае, че срещнем ли се отново, ще го убия.

— Има и още нещо — тихо каза Али.

— Какво.

— Джен и аз. Зики иска да получи заплащане за услугите си.

— Той е откачен. Али, толкова съжалявам, че…

— Да, знам, Бар. Смятал си го за порядъчен човек. Недостатъците му са те изненадали…

— Смятах, че следва някакви принципи, някакъв морален кодекс. Силата уважава силата и прочие.

— Моралният му принцип гласи: „Вземай каквото си поискаш и не спирай!“.

— Да, предполагам, че си права. В момента обаче най-важната ни задача е да открием място, където да се скрием и да си починем. Конете са уморени, аз съм уморен, а умът на Джен е… кой знае къде. Няма да ни е от полза, докато не дойде на себе си.

— Спрем ли, Зики ще ни настигне, нали?

— Не знам — отвърнах аз.

Заслушах се в изстрелите, които отекваха в далечината, дръпнах поводите на коня и навлязох сред дърветата, по-далече от пътя.

Половин час по-късно, когато бялото слънце започна да се спуска ниско над хоризонта, намерих мястото, което търсех. Изкачихме нисък хълм, заобиколен от назъбени варовикови канари, които оформяха естествена стена, наподобяваща тази на порутен замък. Открих само едно място, откъдето можеше да се влезе и излезе. На самия връх, в центъра на откритото пространство, заобиколено от каменната стена, се виждаха преспи сняг, изпъстрени с трева и маргаритки.

Оставих коня си пред каменния пръстен и заявих:

— Ще изчакаме тук. Надявам се да се появи, преди да се мръкне. В противен случай ще лагеруваме и ще го чакаме на сутринта.

— Добре — отвърна тихо Али. — Ще взема конете.

Макар уморена и уплашена, тя бе готова да помогне, вместо да говори. Осъзнах колко много завися от нея.

— Благодаря.

Развързах Джен и я вдигнах от седлото. Хванах я под ръка и заедно прекосихме тесния отвор в сиво-белите скали.

Положих я на едно по-сухо място и я попитах дали е добре. Не ми отговори, само измърмори нещо със затворени очи. Седнах до нея и взех ръката й в своята. Беше студена, но тя не се опита да я дръпне.

Али дойде при нас. Бе преметнала раници и на двете си рамене. Захвърли ги в краката ни, после се отпусна тежко до Джен, чието красиво лице и матова черна коса бяха покрити с капчици пот.

— Трябва да запалим огън — каза Али.

Станах и отидох да събера дърва. Преди да се отдалеча, извиках:

— Ще й правиш ли компания? Моля те.

Али завъртя театрално очи и отвърна:

— Че какво друго мога да правя?