Ерик Стори - Дадена дума

Зарових лице в шепи, после вдигнах глава и зареях поглед над пламъците, към мрака, който падаше около нас.

— Не сме приключили, докато не се отървем от Зики и Ланс. Разритахме гнездото и сега осите летят към нас.

— Какво ще правим?

Мислих няколко секунди.

— Най-лесно ще ни бъде да спрем Ланс. Някъде в гората зад нас си изгубих телефона. Трябва да използвам твоя. Ще позвъня на федералните агенти, които ни преследваха, и ще им кажа къде се намира лабораторията му.

— Звучи добре — отвърна Али. — Има само един малък проблем.

— Какъв?

— Телефонът ми остана в джипа.

— Защо не го сложи в чантата?

— Защото ти каза да взема най-важното. Освен това Зики спомена, че обхватът по тези места е много слаб.

— О! — отвърнах аз. — Добре.

Раницата ми лежеше до туфа трева близо до Али. Порових в нея и открих патроните и ловния ми нож. Затъкнах го в колана. Отне ми само минута да заредя пистолета и пушката.

Подадох пистолета на Али.

— Време е. Зики ще се появи съвсем скоро. Ще се покатеря на някоя от онези скали и ще държа мястото под око. От теб искам да останеш тук, между скалите, и да се грижиш за Джен. Ако Зики все пак се промъкне, застреляй го.

Тя кимна.

Погледнах сестра си — спеше, бълнуваше и потрепваше, също както когато беше малка. Обърнах се, взех пушката и отидох да потърся подходяща скала.

Легнах върху студения твърд гранит и вкарах патрон в пушката. Слънцето се бе скрило зад хоризонта на път към другата половина на глобуса и звездите започваха да премигват по сивото небе. След половин час щеше да се спусне непрогледен мрак и ако Зики не бе пристигнал все още, щеше да му се наложи да използва фенерче, за да открие следите ни. Това щеше да го превърне в лесна мишена. Но ако вече беше тук… щеше да усложни нещата. Трябваше по-рано да дам пистолет на Али, за да може да го застреля още в ранчото. Ако го бе сторила, сега щяхме да пътуваме към града, вместо да стоим на този хълм и да чакаме някакъв луд да ни нападне.

От склоновете под нас не долитаха странни шумове, само обичайните промени в поведението на горските обитатели. Дочух бухане на бухали, дрезгав грак на гарвани, които сякаш обсъждаха нещо, далечен самотен вой на койот… Когато бях малък, си представях как катеричките поднасят малки перфокарти към също толкова малки часовници, които отмерват работното им време, окачват малките си шапки на малки пирони и се катерят уморено по дърветата, за да се приберат в малките си къщи и да се сгушат до любящите ги малки съпруги. Работният им ден бе приключил и всичко извеждаше спокойно.

Изтегнах се върху скалата и стиснах добрата стара пушка. Не можех да не се усмихна, осъзнавайки абсурдната ситуация, в която се бяхме озовали. Най-после се бях върнал в Земята на изобилието, както се пее в онази прочута песен на Ленард Коен, но тук отново се бях забъркал в същата каша.

В началото, преди много години, когато бях млад и приемах света като място, пълно с приключения, намирах всичко за забавно. Прекосих Африка от север на юг — наивен, лекомислен младеж, но с късмет, — скитах се из пустошта и опъвах палатката си където пожелаех. Но парите, спестени през първата ми година по круизни кораби, свършиха и се принудих да приема каква ли не работа, от неприятна по-неприятна. Подбирах такива, за които уменията ми гарантираха, че ще се справя, а това означаваше, че прекарвах месеци наред в пасене на крави, зидане на огради и копаене на кладенци. В една развиваща се страна трябва да работиш години и години подобни неща, за да може да се измъкнеш от нея.

Затова се ориентирах към по-добре платени занимания. Като лов на бракониери в резервати за диви животни. Или водене на ловни сафарита. Хубава работа, сред природата, но пак не изкарвах кой знае какви пари.

Тогава започнах да помагам на онеправданите в организирането на преврати и революции, заставах на страната на онези, чиято кауза одобрявах. Това се оказа същинска златна мина — в сравнение с останалите възможности.

В крайна сметка обаче се отказах и от нея. Присъединих се към екипажа на кораб, който плаваше от Кейптаун за Чили.

Озовах се в Южна Америка с малко повече спестявания, затова продължих да се скитам из джунгли и пустини. Пътувах на север, докато парите не започнаха да свършват. Отново се върнах към стария занаят и започнах да помагам на бедняците в борбата им срещу петролните компании. В този вид протестни действия няма пари, затова започнах да вземам по малко от богатите компании, дошли да плячкосват богатствата на страната.