Ерик Стори - Дадена дума

Когато се качихме в джипа и потеглихме надолу по набраздения от коловози черен път, се замислих каква ирония се криеше в това. Бях се изправял лице в лице със злото на три континента и част от видяното от мен надминаваше всяко въображение, но най-ужасяващото зло срещнах на мястото, което наричах свой дом. На друг континент всичко — и доброто, и злото — може да изглежда непознато и чуждо. Човек обаче не очаква да се завърне на познато място и да открие най-голямото зло.

Допуснах грешката да намаля скоростта, когато се отдалечихме на няколко километра от ранчото, за да проверя картата и да реша дали си струва да поема риска да се приближа към базата на Алвис. Това се оказа една от най-големите грешки в живота ми.

Тъкмо посягах за картата, която бях прибрал в якето, когато първите куршуми пробиха предното стъкло.

Около мен полетяха парченца стъкло, а Али изпищя. Скочих върху спирачката и педалът опря пода. Оглушително тракане на автомати прониза въздуха, а в купето на джипа отново се посипаха стъкла. През една нащърбена дупка в предното стъкло видях да се появяват два бежови джипа, да спират плътно един срещу друг и да блокират пътя ни. От прозорците се показаха черни дула.

— Залегни! — изкрещях аз и включих на задна.

Али се смъкна под арматурното табло, докато аз подкарах джипа назад през храсти и дървета в опит да направя обратен завой по тесния път. Преди отново да потегля напред обаче, зад нас се появиха двама мъже с четириколесни мотори. Скочиха от седалките и откриха огън по нас.

По калниците затракаха куршуми, някои дори пробиха покрива. Извадих пистолета си, стиснах го под волана с две ръце и стрелях веднъж. Единият от стрелците с атеветата се завъртя и падна като парцалена кукла на пътя. Другият побърза да се скрие зад машината си.

Мъжете в джиповете отново откриха огън.

— Излизай! — извиках аз на Али.

— Дай ми оръжие! — отвърна ми тя.

Изпратих още два куршума към оцелелия стрелец с атевето, после — без да губя време да проверявам дали съм го уцелил или не — пъхнах револвера на Зики в ръката на Али и я побутнах към вратата. С едно движение — така поне ми се стори, макар всъщност да ставаше въпрос за поредица от светкавични действия — грабнах пушката и раницата от задната седалка, опрях раницата на предния капак, свалих предпазителя на пушката и прострелях първия противник, който се появи на мушката ми, ръководен единствено от инстинкта си. Улучих го в гърдите и той се строполи на място, едро парче плът се откъсна от гърба му и полетя към дърветата зад него. Куршуми пронизаха предния капак и един от тях профуча толкова близо, че одраска бузата ми, преди да приклекна зад калника.

Следващите куршуми се забиха в двигателя и аз изкрещях в ухото на Али:

— Ще стрелям още веднъж. През това време тичай към атеветата и се скрий между дърветата. Видиш ли някой, застреляй го!

Тя кимна с разширени от страх очи. Това бе най-голямата опасност, в която бяхме попадали до момента.

— Готова ли си?

Тя извади револвера, запъна ударника и кимна. Вдигнах пушката и тя хукна.

Забелязах един мъж между двете коли пред нас и стрелях. Големият куршум, калибър .375, се заби в бедрото му и раздроби костта му сред облак от кървави капчици. Почти по същото време забелязах други мъже сред дърветата и чух изстрели зад гърба си. Заредих последния патрон и понечих да се обърна, когато двамата с джипа полетяхме във въздуха сред ослепителна светлина. Докато се издигах над земята, се опитах да си спомня кога за последен път бяха стреляли по мен с гранатомет.

После настъпи мрак.

Мрак, последван от… звън в ушите и нещо, което ми прозвуча като вик, долетял откъм Али. Ужасът в гласа й ме върна към реалността. Помръднах ръка, опипах тялото си — всичко изглеждаше на мястото си. Целият ми торс обаче агонизираше от болка и забелязах влажни петна на необичайни места.

Време бе да се размърдам.

Изправих се, видях пушката си далече от мен, долових движение. От някое дълбоко, първобитно място призовах достатъчно енергия, за да се завъртя, да грабна пушката и да я опра в рамото си в мига, в който иззад един нисък дъб изскочи някакъв мъж. Вдигна автомата си, а аз го прострелях. Целех се в гърдите му, но от тази позиция не можех да използвам оптичния мерник и куршумът профуча по-нависоко. Прониза главата му и я превърна в топка кървава каша. Тялото падна напред и се срина почти в краката ми.

Изтрих кръвта му от лицето си и направих опит да се изправя. Бях останал без сили и нямах представа дали ще успея. Писъците на Али обаче стимулираха производството на адреналин в организма ми и аз скочих на крака. Взривът ме бе запратил встрани от горящия джип, а виковете й бяха долетели някъде от задната част на пътя. Опитах се да хукна натам, но краката не ме удържаха. Рухнах върху обезглавения нападател.