Ерик Стори - Дадена дума

Хванах двете оръжия и раницата в ръце, прескочих поваления дънер и хукнах надолу по хълма. Затъркалях се по склона, а светът около мен се завъртя в черна вихрушка.

Успях да спра едва в подножието на хълма, и то след като вече раненото ми рамо се удари в голяма трепетлика, която дори не помръдна от сблъсъка. Естествено, че не можеше да бъде другото рамо. Ама че късмет! Сподавих вика на болка, събрах нещата си и хукнах нагоре към възвишението. Стараех се да бягам на зигзаг, стараех се да не се показвам над храстите, стараех се да пазя тишина, но в интерес на истината не разполагах с достатъчно енергия за това. Тичах нагоре по права линия и се молех късметът да ме закриля.

Около мен летяха куршуми като конски мухи през лятото, но този път късметът не ми изневери. Успях да се добера зад малката купчина скали, където лежеше Али. И двамата изругахме силно в момента, в който се метнах заедно с целия си товар в гнездото, където се бе свила тя. Дори не я погледнах, дори не казах дума, само свалих автомата и изпратих по няколко изстрела във всяка посока, докато не изпразних пълнителя. Отново се скрих зад камъните.

Ответният огън на противниците изпълни цялата долина с гръмовен тътен. Извадих резервните пълнители от джоба си, поставих един в автомата и погледнах към Али. Тя лежеше свита на кълбо, опряла гръб в една скала, стенеше и ругаеше. Черната й коса бе все така вързана на опашка, но върховете на кичурите й лежаха в локва кръв, която ставаше все по-голяма. Притискаше корема си с ръце.

— О, Али! Съжалявам! — казах аз.

— За какво? Не ти ме простреля в проклетия панкреас — отвърна тя.

Опита се да се засмее през сълзи, но в крайна сметка се задави.

— Сигурна ли си, че си ранена точно там?

— Не. Не съм сигурна. Нямам представа дори къде се намира проклетият панкреас. Ранена съм в стомаха.

Тя се закашля силно и видях от ъгълчето на устата й да се стича струйка кръв. Примеси се със сълзи, порозовя и падна на земята. Лицето й загуби цвета си и започна да се отпуска.

Животът бързо напускаше тялото й. Прехапах устни, докато ми потече кръв, сетне презаредих пушката. Поставих заредения автомат до Али и я попитах:

— Можеш ли да стреляш?

Тя се усмихна едва-едва.

— Не. Патроните свършиха.

— Добре. Ще ти дам този автомат. Насочи го във въздуха и натисни спусъка. Трябва да сваля снайпериста.

Тя кимна бавно, пропълзя до скалата, взе предпазливо автомата в немощните си ръце, вдигна го и натисна спусъка. Оръжието заподскача като накрайник на пожарникарски маркуч. Миг по-късно тя го изпусна между скалите. Автоматът падна, а от цевта му излезе струйка дим.

Заех позиция в мига, в който Али натисна спусъка, огледах мястото, където предполагах, че се намира снайперистът. Видях пламъчето, излетяло от дулото, усетих и силния удар по камъка, зад който бе залегнала Али, а после чух и гърмежа, отекнал над долината. Оголих зъби, стиснах пушката с такава сила, че кокалчетата ми изпукаха, и стрелях. Над мястото, където се бях прицелил, изригна червен гейзер. Не последва ответен огън. Само далеч по-слабият пукот на останалите мъже с автомати.

Изсумтях и приседнах до Али. След като бях ликвидирал снайпериста, останалите не можеха да направят кой знае какво от позициите, които заемаха. Сигурен бях, че ще тръгнат нагоре по склона, но какво толкова? Да заповядат. Това вече нямаше никакво значение. Обърнах се, коленичих и повдигнах ризата на Али.

— Нека те прегледам — казах аз.

— Клайд — прошепна тя тихо.

За пръв път използва малкото ми име и това ме уплаши.

— Секунда!

Повдигнах подгизналата от кръв риза и огледах раната й.

— Клайд?

— Ще се оправиш. Не е толкова зле — заявих аз.

Раната обаче бе тежка. Видях няколко разкъсани отверстия, от които течеше кръв. Двете най-големи — кръгли дупки, в които можех да пъхна кутрето си бяха разположени на сантиметри от пъпа й. Топлата й кръв се стичаше по дланите ми, които опипваха корема й в търсене на други рани. Изтрих ръце в панталона си и извадих от раницата си комплекта за първа помощ. В него не бе останало почти нищо, във всеки случай не и марли и бинтове, които да се справят с подобни поражения.

— Клайд? — повика ме тя отново, този път с едва доловим шепот.

— Да?

Свалих якето, а после и ризата си, свих я на топка и притиснах към мокрия й от кръв корем.

— Сту… — започна тя, сетне довърши: — Студено ми е!

— Заради снега е — отвърнах аз. — Ще те измъкна от тук, хлапе!

Тя ме погледна и се усмихна.